И действително генерал Пекъм беше обективен, когато, гледайки насърчително полковник Шайскопф, отново поде своите поучения с вид на великодушно опрощение:
— Дошли сте тъкмо навреме, Шайскопф. Лятната офанзива пропадна благодарение на некадърното ръководство, което сме дали на войските, и аз имам крещяща нужда от един упорит, опитен, способен офицер като вас, който да ми помогне с изготвянето на докладите, на които ние толкова много разчитаме, за да обясним на хората колко сме добри и колко работа вършим. Надявам се, че сте плодовит съчинител на доклади.
— Не разбирам нищо от писане — отвърна мрачно полковник Шайскопф.
— О, това да не ви тревожи — продължи генерал Пекъм, като махна с ръка. — Просто предайте работата, която ви възлагам, на някой друг и се надявайте на късмета си. Ние наричаме това „прехвърляне на задължения“. Някъде долу, близо до най-ниското равнище на тази съгласувана организация, която възглавявам, има хора, които свършват работата, когато стигне до тях, и всичко върви гладко без прекалено усилие от моя страна. Предполагам, че върви, защото съм добър администратор. Нищо, което вършим в този голям наш отдел, не е работа. От друга страна, важно е хората да знаят, че вършим много работа. Уведомете ме, ако не ви стигат хора. Вече направих искане за двама майори, четирима капитани и шестнадесет лейтенанти, за да ви улеснят. Макар че никоя от работите, които вършим, не е много важна, важно е да вършим много работа. Съгласен сте, нали?
— А маршировките? — прекъсна го полковник Шайскопф.
— Какви маршировки? — запита генерал Пекъм с чувство, че неговата изисканост не се разбира ни най-малко.
— Няма ли да мога да правя маршировки всяка неделя следобед? — запита сприхаво полковник Шайскопф.
— Не. Разбира се, не. Кой ви даде тази идея?
— Казаха ми, че мога.
— Кой ви каза?
— Офицерите, които ме изпратиха на фронта. Казаха ми, че ще мога да карам войниците да маршируват колкото си искам.
— Излъгали са ви.
— Това е нечестно, сър.
— Съжалявам, Шайскопф. Готов съм да направя всичко, за да бъдете доволен тук, но за маршировки не може и дума да става. Нямаме достатъчно войници в нашата служба, за да изкараме една прилична маршировка, а строевите части направо ще се разбунтуват, ако се опитаме да ги накараме да маршируват. Май че ще трябва да пасувате, докато овладеем положението. Тогава ще можете да правите каквото искате с войниците.
— А какво ще кажете за жена ми? — запита намръщено и подозрително полковник Шайскопф. — Все пак ще мога да я повикам да дойде, нали?
— Жена ви? Защо, дявол да го вземе, трябва да я викаме?
— Съпрузите трябва да живеят заедно.
— Дума да не става.
— Но на мен ми казаха, че мога да я повикам!
— Пак са ви излъгали.
— Те нямат право да ме лъжат! — възнегодува полковник Шайскопф и очите му се навлажниха от възмущение.
— Защо да нямат право? — сряза го генерал Пекъм с хладна и обмислена строгост, решавайки в същия миг да постави на бойно изпитание духа на новия си полковник. — Не ставайте такова магаре, Шайскопф. Хората имат право да вършат всичко, което не е забранено от закона, а няма закон, който да забранява да ви лъжат. Слушайте, не искам никога да ми губите времето с такива сантиментални, плоски забележки. Чувате ли?
— Да, сър — пошепна полковник Шайскопф.
Полковник Шайскопф клюмна трогателно и генерал Пекъм благослови орисниците, загдето са му изпратили за подчинен такъв слаб човек. Един смел човек би бил невъзможен. След като спечели победата, генерал Пекъм омекна. Не обичаше да унижава хората си.
— Ако жена ви беше в женския спомагателен корпус, вероятно бих я преместил тук. Но повече от това не мога да направя.
— Тя има една приятелка в Женския спомагателен корпус — предложи обнадежден полковник Шайскопф.
— Това май не е достатъчно. Нека госпожа Шайскопф постъпи в Корпуса, ако желае, и аз ще я докарам тук. Но междувременно, драги полковник, нека с ваше съгласие се върнем на нашата малка война. Ето накратко военното положение, в което се намираме.
Генерал Пекъм стана и се приближи до една въртяща се стойка с огромни цветни карти. Полковник Шайскопф побледня.
— Да не би да влизаме в сражение? — избъбри той, обзет от ужас.
— О, не, разбира се, не — увери го снизходително генерал Пекъм с приветлив смях. — Моля ви се, разчитайте поне малко на мен, нали? Затова сме още тук долу, в Рим. Разбира се, аз бих предпочел да бъда горе, във Флоренция, за да бъда във връзка с бившия ефрейтор Уинтъргрийн. Но Флоренция е все пак малко прекалено близо до бойната линия, за да ми се нрави. Генерал Пекъм вдигна една дървена показалка и с гумения й връх бодро пресече Италия от единия бряг до другия.