— И с какво, дявол да го вземе, ще се промени положението? — искаше да узнае Дънбар, когото Йосарян гледаше със смесица от благоговение и възторг. — Само за няколко дни ще го разчистят.
Майор Данби гледаше да избегне всякакъв спор.
— Е, очевидно според щаба това ще промени положението — отговори той с примирителен тон. — Предполагам, че затова са заповядали тази бомбардировка.
— Предупредени ли са хората от селото? — запита Макуот. Майор Данби се обърка, когато видя, че и Макуот също се обявява против полета.
— Не, мисля, че не са предупредени.
— Не сме ли хвърлили листовки да им съобщим, че този път ще минем над селото, за да го разрушим? — запита Йосарян. — Не можем ли да им се обадим, така че да излязат от селото?
— Не, мисля, че не може. — Майор Данби започна да се поти още по-силно, въртейки неспокойно очи. — Германците може да научат и да тръгнат по друг път. Не зная нищо по тия въпроси. Просто правя предположения.
— Те дори няма да се крият — ожесточено настояваше Дънбар. — Даже, когато видят, че самолетите ни се приближават, ще излязат по улиците да ни махат. Ще излязат и децата, и кучетата, и старите хора. Исусе Христе! Не можем ли да ги оставим на мира?
— Защо да не можем да задръстим пътя някъде другаде? — запита Макуот. — Защо трябва точно на това място?
— Не знам — отговори майор Данби с нещастен вид. — Не знам. Вижте, момчета, трябва да имаме малко доверие в хората над нас, които издават заповеди. Те знаят какво правят.
— Дяволи знаят — каза Дънбар.
— Каква трудност има? — запита полковник Корн, минавайки с бавни, отмерени крачки през бараката за инструктаж с провиснала риза, мушнал ръце в джобовете си.
— О, никаква трудност, сър — каза майор Данби изплашено, като се мъчеше да прикрие случилото се. — Просто разискваме върху полета.
— Не искат да бомбардират селото — издаде го Хавърмайър, като се изхили.
— Лайно! — извика Йосарян на Хавърмайър.
— Оставете Хавърмайър на мира — заповяда рязко полковник Корн на Йосарян. — Той позна Йосарян: пияния, който го подкачаше грубо в офицерския клуб онази вечер преди бомбардировката на Болоня и благоразумно насочи гнева си към Дънбар.
— Защо не искате да бомбардирате селото?
— Жестоко е, затова.
— Жестоко ли? — запита полковник Корн хладно, но в добро настроение, уплашен само за миг от несдържаната и буйна враждебност на Дънбар. — По-малко жестоко ли ще бъде да пуснем ония две германски дивизии да дойдат да се бият с нашите войски? Касае се за живота на американски войници, нали разбирате? Или предпочитате да видите да се пролива американска кръв?
— Американска кръв се пролива и без това. Но онези хора там горе си живеят в мир. Защо, по дяволите, не ги оставим на мира?
— Да, лесно ви е на вас да говорите — подигра му се полковник Корн. — Вие сте в безопасност тук, в Пианоза. Вас какво ви е грижа, ако тия германски подкрепления пристигнат, нали?
Лицето на Дънбар стана вишнево от смущение и той отговори с глас, който звучеше като самозащита:
— Защо да не затрупаме пътя някъде другаде? Не можем ли да бомбардираме склона на планината или самия път?
— Бихте ли предпочели да летите пак над Болоня? — Въпросът, произнесен тихо, отекна като изстрел и в бараката настъпи тишина, която беше неловка и заплашителна. Йосарян, засрамен, жарко се молеше Дънбар да си държи езика. Дънбар сведе очи и полковник Корн разбра, че е спечелил.
— Не, не допущам — продължи той с нескривано презрение. — Знаете ли, полковник Каткарт и аз правим огромни усилия да ви осигурим такъв безопасен полет. Ако предпочитате нападение над Болоня, Специя и Ферара, можем да ви издействуваме тия цели без никакви трудности. — Очите му блестяха опасно зад очилата без рамки, а ъгловатите му челюсти бяха твърдо стиснати под мургавата кожа. — Само ми се обадете.
— Аз бих ви се обадил — откликна пламенно Хавърмайър, като се изкикоти доволен, че му се удава случай да се похвали. — Обичам да летя над Болоня направо, без да променям височината, с глава, забита в мерника, и да слушам флакът как бумти наоколо ми. И голямо удоволствие ми прави, когато след полета всички се нахвърлят върху ми и ме обсипват с обидни думи. Дори и войниците са толкова ядосани, че ме псуват; иде им да ми стоварят по някой юмрук.