Йосарян вече не даваше пет пари къде падат бомбите му, макар че не отиде толкова далеч, колкото Дънбар, който пусна бомбите си няколкостотин ярда отвъд селото и щяха да го изправят пред военен съд, ако можеше да се докаже, че го е направил умишлено. Без дори да каже дума на Йосарян, Дънбар си бе измил ръцете от бомбардировката. Когато падна на главата си в болницата, той или беше получил просветление, или мозъкът му бе станал на каша; невъзможно беше да се каже кое от двете бе станало.
Дънбар вече рядко се смееше и като че ли залиня. Зъбеше се на по-висшите офицери, дори на майор Данби; бе рязък, кисел и псуваше дори пред свещеника, който сега се боеше от него и сякаш също чезнеше. Свещеникът отиде на поклонение при Уинтъргрийн, но пътуването му излезе ялово; още едно светилище се оказа празно. Уинтъргрийн беше твърде зает, за да приеме свещеника лично. Един от неговите безочливи помощници донесе на свещеника като подарък крадена запалка „Зипо“ и му съобщи покровителствено, че Уинтъргрийн бил премного потънал във военна дейност, за да може да се занимава с такива незначителни неща като броя на полетите, които един летец трябва да извърши. Откакто Ор изчезна, свещеникът се тревожеше за Дънбар и още повече размишляваше за Йосарян. На свещеника, който живееше сам в обширна палатка, чийто изострен покрив всяка нощ го затваряше плътно като надгробна плоча в мрачната му самота, се струваше невероятно, че Йосарян наистина предпочита да живее сам и не желае съквартиранти.
Като командир на челен самолет, Йосарян имаше за пилот Макуот и това бе утеха за него, макар че все още се чувствуваше съвършено беззащитен. Нямаше начин да се справи с него. От мястото си в носа на самолета дори не можеше да види Макуот и втория пилот. Единственото, което можеше да види, беше Арфи, чиято надута, нелепа, подобна на месечина физиономия вече не можеше да понася и във въздуха той преживяваше минути на страшна ярост и мъчително безсилие, когато жадуваше да бъде понижен, да бъде в кабината на флангов самолет със заредена картечница — вместо да седи пред точния мерников механизъм, от който нямаше никаква нужда, с мощна, тежка картечница, калибър петдесет, която да стисне отмъстително с две ръце и бясно да зашиба с нея по всички демони, които го тормозят: по черните димни валма на флака, по германските противовъздушни артилеристи долу, които дори не можеше да види и на които не можеше да направи нищо, дори да имаше време да открие огън по Хавърмайър и Апълби в челния самолет заради техния безстрашен, прав и равен летеж при второто нападение на Болоня, където огънят на двеста и четири оръдия разби един от моторите на Ор за последен път и го свали в морето между Генуа и Сицилия точно преди да избухне кратката гръмотевична буря.
Всъщност той не би могъл да направи много нещо с тази мощна картечница, освен да я напълни и изпробва с няколко патрона. От нея нямаше по-голяма полза, отколкото от мерниковия механизъм. Наистина би могъл да стреля по нападащи германски изтребители, но вече нямаше германски изтребители и дори не би могъл да я извърти обратно и насочи в безпомощните лица на пилотите Хъпъл и Добз, за да им заповяда да се върнат и да се спуснат внимателно на земята, както бе заповядал на Кид Сампсън да се върне на летището. Точно това искаше да заповяда на Добз и Хъпъл при ужасния първи полет над Авиньон в момента, когато си даде сметка за фантастичната опасност, в която се намираше, когато се озова във въздуха в един флангов самолет с Добз и Хъпъл в звеното, водено от Хавърмайър и Апълби. Добз и Хъпъл? Хъпъл и Добз? Кои бяха те? Каква абсурдна лудост да висиш във въздуха на две мили височина, седнал върху един-два инча метал, животът ти да зависи от посредствения ум и ловкост на две тъпи, съвсем чужди момчета: безбрадо хлапе на име Хъпъл и смахнат невротик като Добз, който наистина се побърка тъкмо там, в самолета — разбесня се, когато бяха над целта, и без да стане от мястото си на помощник пилот, изтръгна контролния лост от ръцете на Хъпъл и ги хвърли право надолу в смразяващ отвесен полет, който откъсна слушалките от ушите на Йосарян и върна самолета отново в гъстия флак, от който току що се бяха изплъзнали. И първото нещо, което разбра бе, че един друг, също така чужд нему човек, стрелец-радист на име Сноуден, умираше в задната част на самолета. Не можеше да бъде сигурен, че Добз го е убил, защото, когато Йосарян отново вкара щепселите в слушалките, Добз беше вече на микрофона и молеше някой да отиде отпред да помогне на командира. И почти веднага Сноуден го прекъсна с хленчещ глас: „Помогнете ми! Моля, помогнете ми! Студено ми е. Студено ми е.“ И Йосарян се измъкна бавно от носа на самолета, изкачи се над бомбовместилишето, изпълзя до задната кабина, отминавайки аптечката, за която после трябваше да се върне, и почна да превързва раната на Сноуден, но не опасната рана, а онази зинала, кървяща дупка във форма на пъпеш на външната страна на бедрото, голяма като футбол, чиито неоткъснати, плувнали в кръв мускулни влакна странно трептяха като слепи червейчета със свой собствен живот, овалната, отворена рана, която беше един фут дълга и която накара Иосарян да изстене, потресен от ужас и състрадание, щом я видя, и едва не го накара да повърне. А дребничкият, слаб заден стрелец лежеше в несвяст на пода до Сноуден, с лице, побеляло като кърпа, така че Йосарян, отвратен, скочи напред да помогне най-първо на него.