Йосарян никога не се чувствуваше самотен със сестра Дъкет, която знаеше да си затваря устата и не беше прекалено капризна. Обширното, безкрайно море му се натрапваше постоянно и го измъчваше. Докато сестра Дъкет лъскаше ноктите си, той печално се питаше колко ли хора са умрели във водата. Сигурно са вече повече от милион. Къде са сега? Какви ли насекоми са изяли плътта им? Представяше си какво страшно безсилие изпитва човек, когато гълта безпомощно литри и литри вода при всяко вдишване. Йосарян следеше с поглед малките рибарски лодки и военни моторници, които се движеха напред-назад в далечината, и те му се струваха нереални; изглеждаше невероятно в тях да има хора с човешки ръст, които отиват някъде. Гледаше към скалистата Елба и очите му автоматично търсеха пухкавия, бял, подобен на ряпа облак, в който бе изчезнал Клевинджър. Вглеждаше се в замъглените очертания на италиански бряг и мислеше за Ор. Клевинджър и Ор. Къде са сега? Йосарян бе стоял веднъж призори на един вълнолом и бе видял как един омотан във водорасли пън, който вълните тласкаха към него, внезапно се превърна в удавник с подуто лице; за първи път в живота си виждаше мъртвец. Жадуваше за живот и лакомо посегна да сграбчи и задържи плътта на сестра Дъкет. Разглеждаше всеки плаващ във водата предмет, търсейки със страх някаква отвратителна останка от Клевинджър и Ор, готов за всеки ужасен шок освен за душевното сътресение, причинено от Макуот: един ден той внезапно изтрещя над-него със самолета си, изскачайки от тихата далечина, профуча безмилостно със страшен, тътнещ, грохотен рев по бреговата линия и над люлеещия се сал, на който русият, бледен Кид Сампсън, чието голо мършаво тяло се виждаше дори от толкова далече, подскочи палячовски да пипне крилото в момента, в който някакъв случаен порив на вятъра или дребна грешка на сетивата на Макуот спусна бясно летящия самолет достатъчно ниско, за да пререже нещастника през кръста с една от перките си.
Дори хора, които не бяха там, си спомняха живо и точно какво се случи след това. Едно съвсем кратко и тихо „сст“ се промъкна доловимо през оглушителния, смазващ вой на самолетните мотори и само двата бледи, мършави крака на Кид Сампсън, още някак си свързани с нишки при кървавите отсечени хълбоци, останаха да стърчат съвършено неподвижни на сала за известно време — стори им се, че мина цяла минута или две, преди да се катурнат назад във водата със слаб, отекващ плясък, обръщайки се така, че само пръстите на краката и белите като гипс ходила гротескно се показваха над вълните.
На плажа настъпи истински ад. Сестра Крамър внезапно изскочи изневиделица и истерично се разплака на гърдите на Йосарян, който обгърна с ръка раменете й и започна да я успокоява. С другата си ръка той поддържаше сестра Дъкет, която трепереше и ридаеше, също опряна на него; дългото й ъгловато лице бе мъртвобледо. На плажа всичко крещеше и тичаше, мъжете пищяха като жени. Тичаха панически към дрехите си, приведени, и бързешком се обръщаха да погледнат подозрително към всяка кротка, висока до колене вълна, която разливаше пяната си по пясъка, сякаш някакъв грозен, червен, страховит орган като черен дроб или бял дроб щеше да бъде изхвърлен от водата точно пред тях. Онези в морето се мъчеха да излязат, забравяйки в бързината си да плуват, виеха, крачейки към брега, възпирани от лепливото, теглещо ги море като от остър, силен вятър. Късове от Кид Сампсън бяха навалели навсякъде наоколо. Който зърнеше капки от кръвта му по крайниците или тялото си, изтръпваше от ужас и отвращение, сякаш се мъчеше да излезе от собствената си станала омразна кожа. Всички тичаха вяло и безсмислено, като хвърляха измъчени, ужасени погледи назад и изпълваха дълбоките, шумящи гори с немощните си пъшкания и викове. Йосарян обезумял подкара пред себе си двете препъващи се, залитащи жени, като ги тласкаше и мушкаше, за да ги накара да бързат, след това изпсува и се завтече обратно да помага, но тъкмо в този миг Джоу Гладника се препъна в одеялото или калъфа на фотоапарата си, който носеше, и падна по очи в калта на потока.
В ескадрилата вече всички знаеха за нещастието. И там хора в униформа крещяха и тичаха или стояха неподвижни на едно място, вкопани от ужас, като сержант Найт и доктор Данийка, които със сериозни лица извиваха вратове нагоре и наблюдаваха как завиващият виновен, нещастен самолет на Макуот обикаля бавно и взема височина.