— Струва ми се, че си побъркан. — По такъв начин Клевинджър беше отговорил на откритието на Дънбар.
— Кой се интересува от това? — възрази Дънбар.
— Аз действително мисля така — настояваше Клевинджър.
— Кой дава пет пари? — отговори Дънбар.
— Наистина мисля така. Аз дори отивам дотам да призная, че животът изглежда по-дълъг, ако… — … е по-дълъг, ако…
— … е по-дълъг… Е, по-дълъг, ли? Добре, е по-дълъг, ако е изпълнен с периоди на скука и неудобство, защ…
— Отгатни колко по-бързо? — запита внезапно Дънбар.
— Ъ?
— Минават — обясни Дънбар.
— Кои?
— Годините.
— Годините?
— Годините — рече Дънбар. — Годините, годините.
— Клевинджър, защо не оставиш Дънбар на мира? — намеси се Йосарян. — Не си ли даваш сметка колко му струва това?
— О, дребна работа — каза Дънбар великодушно. — Имам няколко десетилетия в повече, които мога да пожертвувам. Знаеш ли за колко време изтича една година?
— А и ти млъкни — каза Йосарян на Ор, който беше започнал да се киска.
— Аз само си мислех за онова момиче — каза Ор. — Онова момиче в Сицилия. Онова момиче в Сицилия с плешивата глава.
— Добре ще направиш да млъкнеш — предупреди го Йосарян.
— Ти си виновен — каза Дънбар на Йосарян. — Защо не го оставиш да се кикоти, щом му се ще? По-добре да се кикоти, отколкото да говори.
— Добре. Карай, кискай се, щом искаш.
— Знаеш ли за колко време изтича една година? — повтори Дънбар на Клевинджър. — Толкова дълго. — Той щракна с пръсти. — Преди една секунда ти постъпваше в университета с дробове, пълни с чист въздух. Днес си старец.
— Старец ли? — запита Клевинджър озадачено. — Какви ги говориш?
— Старец си.
— Аз не съм стар.
— Ти си на два пръста от смъртта всеки път, щом излиташ. Колко по-стар можеш да бъдеш на твоята възраст? Преди половин минута ти постъпваше в гимназията и един разкопчан сутиен беше толкова близо до тебе, колкото надеждата ти да влезеш в рая. Само една пета от секундата преди това беше момченце с лятна ваканция от два месеца и половина, която траеше сто хиляди години и все пак се свършваше прекалено скоро. Фър! Преминават бързо като ракети. Как другояче можеше да забавиш времето, дявол да го вземе? Когато свърши, Дънбар беше почти ядосан.
— Е, може би е вярно — съгласи се неохотно Клевинджър с понижен тон. — Може би един дълъг живот трябва да бъде изпълнен с много неприятни неща, за да изглежда дълъг. Но в такъв случай кой ще желае дълъг живот?
— Аз! — му каза Дънбар.
— Защо? — попита Клевинджър.
— Че какво друго има на този свят?
5
Вождът Бял Полуовес
Доктор Данийка живееше в една изцапана сива палатка с вожда Бял Полуовес, когото презираше и от когото се страхуваше.
— Просто мога да нарисувам черния му дроб — мърмореше доктор Данийка.
— Нарисувай моя дроб — посъветва го Йосарян.
— Черният ти дроб е напълно в ред.
— Това показва колко много не знаеш — започна да блъфира Йосарян и разказа на доктор Данийка за неприятната болка в черния си дроб, която толкова бе смущавала сестра Дъкет и сестра Крамър и всички доктори в болницата, защото нито се превръщаше в жълтеница, нито пък минаваше.
Доктор Данийка не се интересуваше от това.
— Мислиш си, че имаш грижи ли? — искаше да знае той. — А какво да кажа аз? Трябваше да бъдеш в кабинета ми, когато влязоха онези младоженци.
— Какви младоженци?
— Онези младоженци, които влязоха в кабинета ми един ден. Не съм ли ти разказвал за тях? Тя беше много сладка.
Такъв бил кабинетът на доктор Данийка. Той бил украсил чакалнята си с аквариум, в който плували златни рибки, и с една от най-хубавите гарнитури от евтини мебели. Купил на кредит каквото можал, дори и златните рибки. За останалите разходи получил пари от алчни роднини срещу дялове от печалбите. Кабинетът му се намирал на Стейтън Айлънд в къща-близнак, която, ако се запалела, щяла да изгори като кибрит и която била на четири блока от ферибота и само на един блок южно от един супермаркет, три козметични салона и двама безчестни аптекари. Къщата била на ъгъл, но и това не помагало. Идвали малко нови хора, а местните по навик ходели все при същите лекари, които ги лекували от години. Сметките се трупали бързо и скоро той бил изправен пред опасността да изгуби най-ценните си медицински инструменти: сметачната машина трябвало да бъде върната на фирмата, а след това и пишещата машина. Златните рибки умрели. За щастие тъкмо когато положението станало съвсем безнадеждно, избухнала войната.