— Кой е? — извика Йосарян тревожно на доктор Данийка, както тичаше задъхан, капнал от умора, и мрачните му, замъглени очи горяха от трескава мъка. — Кой е в самолета?
— Макуот — отговори сержант Найт. — Двамата нови пилоти са с него на обучение. И доктор Данийка е също горе.
— Аз съм тук — опроверга го доктор Данийка със странен и смутен глас, като стрелна сержант Найт с разтревожен поглед.
— Защо не се приземи? — възкликна Йосарян отчаяно. — Защо продължава да се изкачва?
— Вероятно го е страх да слезе — отвърна сержант Найт, без да свали тържествения си поглед от самотния самолет на Макуот, който се изкачваше все по-високо. — Знае как е загазил.
А Макуот продължаваше да се изкачва все по-високо и по-високо, насочвайки носа на бръмчащия самолет равномерно нагоре в бавни, овални спирали, които го отнасяха далеч над морето, когато отиваше на юг, и далеч над жълтеникавокафявите предпланини, когато минеше отново над летището и отлетеше на север. Скоро вече беше на повече от пет хиляди фута височина. Моторите му се чуваха като тих шепот. Внезапно един парашут изскочи и се разтвори като изненадващо облаче. След няколко минути втори парашут се разтвори и подобно на първия се спусна право към пистата на поляната. На земята нямаше никакво движение. Самолетът летя на юг още тридесет секунди, следвайки същия път, познат и вече предвидим. Макуот повдигна едното крило, самолетът се заклати грациозно и зави, за да направи още един кръг.
— Има още двама да скочат — каза сержант Найт. — Макуот и доктор Данийка.
— Ама аз съм тук, сержант Найт — му каза жаловито доктор Данийка. Аз не съм в самолета.
— Защо не скачат? — попита сержант Найт, спорейки на глас със себе си. — Защо не скачат?
— Няма смисъл — оплакваше се доктор Данийка, хапейки устната си. — Просто няма никакъв смисъл.
Но внезапно Йосарян разбра защо Макуот не иска да скочи и изтича неудържимо по цялата дължина на лагера, гонейки самолета на Макуот, като махаше с ръце и му крещеше умолително да слезе — „Макуот, приземи се“, но никой, изглежда, не го чуваше, поне самият Макуот и силно, задавено стенание се изтръгна от гърлото на Йосарян, когато Макуот зави отново, разклати още веднъж криле в знак на поздрав реши: „Какво пък, дявол да го вземе“, и отлетя да се удари в планината.
Полковник Каткарт бе така разстроен от смъртта на Кид Сампсън и Макуот, че повиши броя на задължителните бойни полети на шестдесет и пет.
31
Госпожа Данийка
Когато полковник Каткарт научи, че доктор Данийка също е бил убит в самолета на Макуот, той повиши броя на бойните полети на седемдесет.
Първият човек в ескадрилата, който откри, че доктор Данийка е мъртъв, бе сержант Таузър, уведомен от дежурния на контролната кула, че доктор Данийка е записан в пътния лист, който Макуот бе подал, преди да отлети. Сержант Таузър избърса една сълза и зачерта името на доктор Данийка от списъка на личния състав на ескадрилата. С още потреперващи устни той стана и се затътри неохотно навън, за да съобщи тъжната новина на Гюс и Уес, като предпазливо избягваше всеки разговор със самия доктор Данийка, когато мина покрай дребната, гробовна фигура на военния лекар, кацнала безутешно на табуретката си в следобедното слънце между канцеларията и амбулаторната палатка. Тежък камък лежеше на сърцето на сержант Таузър: сега той имаше на ръцете си двама мъртъвци Мъд, мъртвеца от Йосаряновата палатка, който дори не беше там, и доктор Данийка, новия мъртвец от ескадрилата, който съвсем сигурно беше тук и, както изглеждаше, щеше да се окаже още по-трънлив административен проблем за сержанта.
Гюс и Уес изслушаха сержант Таузър с лица, изразяващи стоическа изненада, и не казаха никому нито дума за своята тежка загуба, докато доктор Данийка не влезе при тях един час по-късно, за да му премерят температурата за трети път този ден и да проверят кръвното му налягане. Термометърът отбеляза половин градус по-малко от обикновената му под-нормална температура от 96,8 градуса по Фаренхайт. Доктор Данийка се разтревожи. Втренчените безизразни и безжизнени погледи на двамата редници бяха дори по-дразнещи от всеки друг път.
— Дявол да го вземе! — възкликна той, изпаднал в необичаен пристъп на раздразнение. — Какво става с вас двамата? Не е редно човек да има постоянна ниска температура и да се разхожда със запушен нос. — Доктор Данийка подсмъркна мрачно и самосъжалително. Пресече безутешно палатката, за да си вземе няколко таблетки аспирин и сулфамид и да си намаже гърлото с аргирол. Наведеното му лице беше съкрушено и отчаяно като на лястовица и той ритмично разтриваше задната страна на мишниците си. — Вижте колко съм студен тъкмо сега. Да не би да криете нещо от мене?