— Вие сте мъртъв, сър — обясни му един от двамата редници.
Доктор Данийка бързо метна глава нагоре с възмущение и недоверие.
— Какво е това?
— Вие сте мъртъв, сър — повтори другият. — Вероятно по тази причина ви е винаги толкова студено.
— Това е вярно, сър. Вие вероятно сте били мъртъв през цялото време и не сте знаели това.
— Какво, по дяволите, говорите вие двамата? — извика пискливо доктор Данийка, обхванат от някакво бурно, вцепеняващо усещане на връхлитаща, неизбежна катастрофа.
— Вярно е, сър — каза единият от редниците. — Книжата показват, че вие сте излетели със самолета на Макуот, за да наберете прелетени часове. Не сте се спуснали с парашут, значи трябва да сте били убит в разбития самолет.
— Точно така е, сър — каза другият. — Трябва да се радвате, че изобщо имате някаква температура.
На доктор Данийка му се зави свят от объркване.
— Да не сте се побъркали и двамата? — запита той. — Ей сега ще отида да докладвам този случай на неподчинение на сержант Таузър.
— Та именно сержант Таузър ни каза това — рече единият от двамата редници. — Военното министерство дори ще уведоми жена ви.
Доктор Данийка изпищя и изтича навън от амбулаторната палатка, за да се оплаче на сержант Таузър, който внимателно се отдръпна от него с погнуса и го посъветва да се показва колкото може по-малко, докато се вземе решение за погребението на тленните му останки.
— Брей, май че наистина е мъртъв — жалеше един от двамата редници с нисък, почтителен глас. — Ще ми липсва. Доста славен човек беше, нали?
— Тъй, тъй, славен човек беше — оплакваше го другият. — Но аз се радвам, че този задник вече го няма. Омръзна ми непрестанно да му меря кръвното налягане.
Госпожа Данийка, жената на доктор Данийка, не се радваше, че съпруга й вече го няма, и процепи тихата Стейтън-Айландска нощ със злочести писъци и ридания, когато научи от телеграмата на Военното министерство, че нейният съпруг е бил убит в сражение. Надойдоха жени да я утешават и съпрузите им й направиха съболезнователни посещения, като вътрешно се надяваха, че скоро ще се премести в друг квартал и ще им спести задължението да изразяват постоянно съчувствието си. Горката жена беше почти цяла седмица като обезумяла. Бавно, героично, тя намери сили да помисли за бъдещето, изпълнено с мрачни проблеми за нея и децата й. Тъкмо когато се примиряваше със загубата си, раздавачът позвъни — гръм от ясно небе! — писмо от Европа, подписано от мъжа й: заклинаше я като обезумял да не обръща никакво внимание на всички лоши новини, отнасящи се до него. Госпожа Данийка бе потресена. Цялото писмо бе написано набързо, с разтреперана ръка, но стилът приличаше на стила на мъжа й — меланхолията и тонът на самосъжаление й бяха добре познати, макар и по-мрачни от обикновено. Госпожа Данийка бе извън себе си от радост, плака неудържимо от облекчение и стотици пъти целува измачканата, изцапана хартия на префотографираното от микрофилм писмо. Бързо изпрати кратък отговор на мъжа си да му благодари, като настойчиво искаше подробности; изпрати и телеграма, за да уведоми Военното министерство за грешката му. Военното министерство, явно засегнато, отговори, че няма никаква грешка и че тя е несъмнено жертва на някой садист или психопат, който е подправил почерка на мъжа й. Писмото до мъжа й се върна обратно, неотворено, с печат „убит в сражение“.
Госпожа Данийка отново овдовя жестоко, но този път скръбта й бе донякъде смекчена от едно съобщение от Вашингтон, че има право на военната осигуровка на мъжа си — 10000 долара, сума, която тя може да получи при поискване. Съзнанието, че тя и децата й не са непосредствено изправени пред глад, я накара да се усмихне храбро. Този момент бе преломната точка в нейното нещастие. Още на следващия ден тя бе уведомена по пощата от Администрацията на бившите бойци, че поради смъртта на съпруга й има право на пожизнена пенсия, както и на еднократна помощ от 250 долара за разноски по погребението. Към писмото бе приложен държавен чек за 250 долара. Постепенно, неизменно, изгледите за бъдещето ставаха по-светли. Същата седмица пристигна писмо от Дирекцията на обществените осигуровки, в което се казваше, че по силата на Закона за осигуровките за старост и смърт от 1935 година тя ще получава за себе си, както и за децата на нейна издръжка месечна помощ, докато децата навършат осемнадесет години, както и 250 долара за погребението. С тези официални писма като доказателства за смъртта на мъжа й тя поиска да й бъдат изплатени трите осигуровки на доктор Данийка, всяка от които възлизаше на 50 000 долара. Искането й бе уважено и уредено бързо. Всеки ден й носеше неочаквани съкровища. Ключът на касетката в банката й разкри съществуването на четвърта осигурителна полица за 50 000 долара и 18 000 долара в брой, за които никога не е бил платен данък върху общия доход и не бе нужно сега да се плаща. Един клуб, в който доктор Данийка членуваше, й подари място в гробищата. Друг клуб, на който той също беше член, й изпрати 250 долара за погребението му. Окръжното лекарско сдружение й изпрати 250 долара за погребението.