Съпрузите на най-близките й приятелки започнаха да флиртуват с нея. Госпожа Данийка бе просто възхитена от обрата, който вземаха нещата, и си боядиса косата. Фантастичното й богатство продължаваше да расте и тя всеки ден трябваше да си напомня, че стотиците хиляди долари, които придобива, не струват и един петак, щом мъжа й го няма да сподели с нея това щастие. Учудваше я, че толкова много, клубове и сдружения са готови да направят толкова много, за да погребат доктор Данийка, който преживяваше ужасни дни в Пианоза, мъчейки се да не бъде погребан, и потиснат от мрачни опасения, се питаше защо жена му не отговаря на писмото му.
В ескадрилата той бе като отритнат от хората, които ругаеха паметта му, защото бе дал повод на полковник Каткарт да повиши броя на бойните полети. Документи, установяващи смъртта му, се множаха като яйца на насекоми и се подкрепяха един друг, изключвайки всеки спор по въпроса. Не получаваше заплата, нито дажби и животът му зависеше от милосърдието на сержант Таузър и Майлоу, които знаеха, че е мъртъв. Полковник Каткарт отказваше да го приеме, а полковник Корн нареди на майор Данби да му каже, че ако се мерне в щаба на авиогрупата, трупът му ще бъде незабавно изгорен на място. Майор Данби му довери, че в щаба са разярени срещу всички военни лекари заради доктор Стъбз, рошавия, неспретнат лекар с увиснала брадичка в ескадрилата на Дънбар, който нарочно и предизвикателно създаваше скрито недоволство там, като отчисляваше всички летци, извършили шестдесет бойни полета, и им връчваше специални бележки, които щабът на авиогрупата отхвърляше с възмущение, и издаваше заповеди за връщането в строя на смаяните пилоти, щурмани, командири и стрелци. Бойният дух бързо спадаше и Дънбар беше под наблюдение. В щаба се радваха, че доктор Данийка е убит, и нямаха намерение да поискат заместник.
При тези обстоятелства дори военният свещеник не можеше да възкреси доктор Данийка. Тревогата се превърна в примирение и докторът все повече и повече придобиваше вид на боледуващ гризач. Торбичките под очите му станаха кухи и почерняха; движеше се безцелно в сенките с безшумни стъпки като вездесъщ призрак. Дори капитан Флум се ужаси и побягна, когато той отиде в гората да поиска помощ от него. Гюс и Уес го изгониха безсърдечно от амбулаторната палатка, без дори да му дадат един термометър за утеха, и тогава, едва тогава той си даде сметка, че фактически е наистина мъртъв и трябва страшно бързо да направи нещо, за да се спаси.
Нямаше към кого друг да се обърне освен към жена си и той надраска пламенно писмо, с което я молеше да привлече вниманието на Военното министерство върху положението му и настояваше тя веднага да влезе във връзка с командира на групата, полковник Каткарт, за да се увери, че каквото и да е чула, в действителност именно той, мъжът й, доктор Данийка, се обажда, а не някакъв труп или измамник. Госпожа Данийка бе потресена от дълбокото вълнение, с което бе пропит този почти нечетлив зов. Сърцето й се късаше от угризения и бе склонна да изпълни молбата, но поредното писмо, което отвори същия ден, беше от полковник Каткарт, командир на авиогрупата, в която служеше мъжът й. То завършваше така:
„Уважаема госпожо, господине, госпожице или господин и госпожа Данийка, думите са безсилни да изразят дълбоката лична скръб, която изпитах, когато Вашият съпруг, син, баща или брат бе убит, ранен или изчезнал в сражение.“
Госпожа Данийка замина с децата си за Дансинг, щата Мичиган, и се установи там, без да остави в дотогавашното им жилище новия си адрес.
32
Съквартирантите на Йо-Йо
На Йосарян му беше топло, когато дойде студеното време. Облаци, подобни на китове, се носеха почти непрекъснато по мръсното, оловносиво небе и напомняха бръмчащите, тъмни, железни ескадрили от бомбардировачи Б-17 и Б-24, излитащи от въздушните бази в Италия в деня на нахлуването във Франция преди два месеца. Всички в ескадрилата знаеха, че вълните бяха изхвърлили на пясъка мършавите крака на Кид Сампсън, че те лежаха на плажа като крив вишневочервен ядец и се разлагаха. Никой не искаше да ги прибере, нито Гюс, нито Уес, нито дори хората от моргата в болницата; всеки се преструваше, че смята, че краката на Кид Сампсън не са там, че са били завинаги отнесени от вълните на юг, както бяха отнесени труповете на Клевинджър и Ор. Сега, когато настъпи лошото време, почти никой вече не се промъкваше сам през гората, за да надникне иззад храстите като някакъв извратен тип и да зърне гниещите крайници.