Нямаше вече хубави дни. Нямаше вече лесни полети. Имаше само шибащ дъжд и сива, мразовита мъгла. Хората летяха на промеждутъци от цели седмици, когато се прояснеше времето. Нощем вятърът ридаеше. Стоновете на скърцащите, чепати и закърнели дънери на дърветата насочваха всяка сутрин мислите на Йосарян, още преди да се е разбудил напълно, към мършавите крака на Кид Сампсън, които се подуваха и разлагаха равномерно като цъкащ часовник в ледения дъжд и мокрия пясък през тъмните, студени, ветровити октомврийски нощи. От краката на Кид Сампсън мислите му минаваха към клетия, скимтящ Сноуден, който замръзваше в задната част на самолета, пазейки вечната си, неизменна тайна, скрита в подплатения защитен костюм, докато Йосарян промиваше и превързваше раната на крака му, но не тази рана, която трябваше да превърже, а друга, и тогава кръвта внезапно бликна и заля целия под. Нощем, когато се мъчеше да заспи, Йосарян си припомняше един след друг всички мъже, жени и деца, които познаваше и които сега бяха мъртви. Мъчеше се да си спомни всички убити войници и възкресяваше образите на всички стари хора, които познаваше като дете — всички лели, вуйчовци, съседи, роднини, дядовци и баби, свои и чужди, и заблудените, достойни за състрадание търговци, които отваряха своите тесни, прашни магазини призори и работеха глупашки в тях до среднощ. И те всички бяха измрели. Броят на мъртвите като че ли се увеличаваше. А германците продължаваха да се бият. Смъртта е необратима — подозираше той и започна да мисли, че ще загуби играта.
На Йосарян му беше топло, когато дойде студеното време, защото Ор му беше направил чудесна печка и той би могъл да живее напълно удобно в топлата палатка, ако не бяха споменът за Ор и тълпата шумни съквартиранти, които един ден нахълтаха хищно вътре — бяха от двата пълни бойни екипажа, които полковник Каткарт бе поискал и получил за по-малко от четиридесет и осем часа, за да заместят Кид Сампсън и Макуот. Йосарян изпъшка високо, дрезгаво и продължително в знак на негодувание, когато, тътрейки се уморено след един полет, ги завари в палатката. Бяха четирима и се забавляваха чудесно, както си помагаха да сглобят леглата си и лудуваха наоколо. Още щом ги видя, Йосарян разбра, че са невъзможни. Палави, енергични и жизнерадостни и всички бяха приятели помежду си още от Щатите. Явно бяха невероятни. Шумни, прекалено самоуверени, празноглави двадесет и една годишни момчета. Бяха следвали в университети и сгодени за хубавички, чисти момичета, чиито снимки бяха вече наредени на грубата циментова плоча над огнището на Ор. Бяха карали бързи моторни лодки и играли тенис. Бяха ходили да яздят. Един от тях беше спал с по-стара жена. Познаваха едни и същи хора в разни места на страната и всеки от тях бе ходил на училище с братовчеди на другите. Слушаха годишните мачове за първенство по бейзбол и наистина се вълнуваха кой ще спечели футболните мачове. Бяха тъпи, бойният им дух беше добър. Радваха се, че войната е продължила, за да могат и те да видят какво нещо е сражение. Бяха вече разопаковали багажа си до половина, когато Йосарян ги изхвърли навън.
Явно и дума не може да става да ги пусне, обясняваше твърдо Йосарян на сержант Таузър, чието жълто конско лице бе унило, когато съобщи на Йосарян, че трябва да приеме новите офицери. Сержант Таузър нямал право да иска още една шестместна палатка от щаба, докато Йосарян живеел сам в такава палатка.
— Аз не живея сам в тази палатка — каза Йосарян, като се мусеше. — Тук има и един мъртвец заедно с мен. Името му е Мъд.
— Моля, сър — рече сержант Таузър, въздишайки уморено и хвърляйки кос поглед към четиримата объркани нови офицери, които слушаха в озадачено мълчание пред самата палатка. — Мъд бе убит при полета над Орвието. И вие знаете това. Той седеше до самия вас в самолета.
— Тогава защо не изнесете нещата му?
— Защото никога дори не е идвал тук. Господин капитан, моля ви, не повдигайте отново този въпрос. Можете да се преместите при лейтенант Нейтли, ако искате. Дори ще изпратя няколко души да ви пренесат багажа.
Но да напусне палатката на Ор, би значело да го изостави, а Ор щеше да бъде отритнат и унижаван от тези четирима простодушни офицери, които чакаха да се нанесат, защото той не беше от тяхната среда. Изглеждаше несправедливо тези шумни, незрели младежи да се изтърсят, след като цялата работа беше свършена, и да им бъде позволено да завладеят най-желаната палатка на острова. Но такъв бил редът, обясни сержант Таузър и всичко, което Йосарян можеше да направи, беше да им хвърля кръвнишки погледи и зловещо да се извинява, докато им отваряше място и правеше намеци, че се разкайва, а те навлизаха в уединението му и се разполагаха като у дома си.