Выбрать главу

Те бяха най-потискащата група хора, които Йосарян бе срещал някога. Бяха винаги весели. Смееха се на всичко. Наричаха го на шега Йо-Йо и се връщаха нощем пийнали, будеха го с тромавите си усилия да се държат тихо, кикотеха се и се блъскаха в тъмното, а когато той се изправеше в леглото и се разпсуваше, те го бомбардираха с глупашки викове, обзети от весели другарски чувства. В такива случаи на Йосарян му идеше да ги избие. Напомняха му племенниците на Патаран (герой на Дисни). Те се бояха от Йосарян и го преследваха непрекъснато с дразнещата си щедрост и вбесяващата си настойчивост да му правят дребни услуги. Бяха безразсъдни, с детински ум, любезни, наивни, претенциозни, почтителни и буйни. Бяха неми, нямаха никакви оплаквания. Възхищаваха се от полковник Каткарт и намираха полковник Корн за духовит. Бояха се от Йосарян, но ни най-малко не се бояха от седемдесетте полета на полковник Каткарт. Бяха четири спретнати хлапета, които страшно се забавляваха и подлудяваха Йосарян. Не можеше да ги накара да разберат, че той е стар, своенравен, старомоден особняк на двадесет и осем години, че е от друго поколение, друга ера, друг свят, че забавленията го отегчават и не си заслужават усилието, че и те, младите, също го отегчават. Не можеше да ги накара да млъкнат; бяха по-лоши от жени. Нямаха достатъчно мозък, за да се съсредоточат в себе си и да бъдат потиснати.

Техни стари приятели от другите ескадрили започнаха най-безсрамно да се отбиват в палатката и да я използуват като клуб. Често нямаше достатъчно място за него самия. И най-лошото беше, че вече не можеше да води сестра Дъкет в палатката и да си ляга с нея. А сега, когато бе настъпило лошото време, нямаше къде другаде да я заведе! Това беше голяма беда, която не бе предвидил, и му идеше да им счупи главите с юмруци или да ги хване един по един за дъното на гащите с едната ръка и за врата с другата и да ги запрати всичките веднъж завинаги в усойните, гъвкави, многогодишни бурени, растящи между ръждясалата бака с надупчено с пирон дъно, която му служеше за писоар, и отходното място на ескадрилата, направено от чепати борови дъски, което стърчеше наблизо, подобно на плажна съблекалня.

Вместо да им счупи главите, той се затътри по галоши и черна мушама през ръмящия в мрака дъжд да покани вожда Бял Полуовес да се премести при него и да прогони изтънчените, чисти копелета със заканите си и свинските си навици. Но на вожда Бял Полуовес му беше студено и той вече кроеше планове да се премести в болницата, за да умре от пневмония. Инстинктът му подсказваше, че времето е почти дошло. Боляха го гърдите и имаше хроническа кашлица. Уискито вече не го стопляше. И най-съкрушителното доказателство беше фактът, че капитан Флум се бе върнал в своя фургон. Това бе предзнаменование, чийто смисъл бе съвършено ясен.

— Ами той не може да не се върне — твърдеше Йосарян, мъчейки се напразно да ободри мрачния индианец с огромен гръден кош, чието здраво, червеникавокафяво лице бе бързо посърнало и добило цвят на сивкав варовик. — Той би умрял от студ, ако се опиташе да живее в гората при такова време.

— Студът не би върнал тоя страхливец в лагера — упорствуваше вождът Бял Полуовес. Той почука челото си в знак на тайнствено проникновение. — Не, приятелю! Той знае нещо. Знае, че ми е дошло времето да умра от пневмония, това знае той. И затова аз знам, че е време.

— Какво казва доктор Данийка?

— Не ми е позволено нищо да казвам — рече скръбно доктор Данийка, седнал на столчето си в сянката на един ъгъл с гладко, изострено дребничко лице, което изглеждаше жълто-зеленикаво в светлината на трепкащата свещ. Всичко миришеше на мухъл. Крушката в палатката бе изгоряла преди няколко дни и никой от двамата не можеше да се накани да я смени. — Не ми е позволено вече да практикувам — добави доктор Данийка.

— Той е мъртъв — тържествуваше вождът Бял Полуовес с див смях, задушен от храчки. — Наистина е много смешно.

— Дори вече не получавам заплата.

— Наистина е много смешно — повтори вождът Бял Полуовес. — През всичкото време оскърбяваше черния ми дроб и виж какво му се случи. Мъртъв е. Уби го собствената му алчност.