— А какво ще правя по цял ден?
— Какво ще правиш ли? — каза Нейтли. — Ще правиш, каквото правят твоите приятелки.
— Моите приятелки ходят да търсят мъже, за да спят с тях.
— Тогава намери си нови приятелки. Аз и без това не искам да общуваш с такива момичета. Проституцията е лошо нещо. Всички знаят това, дори той. — Нейтли доверчиво се обърна към опитния старец. — Прав ли съм?
— Не сте прав — отговори старецът. — Проституцията й дава възможност да се среща с хора. Дава й освен въздух и здравословни физически упражнения и я предпазва от неприятности.
— Отсега нататък — заяви Нейтли строго на приятелката си — ти забранявам да имаш нещо общо с този порочен старец.
— Va fongul (махай се от тука) — отвърна момичето, като въртеше изтормозено очи към тавана. — Какво иска той от мене? — каза тя умолително, разтърсвайки юмруци. — Lasciami (пусни ме) — извика тя със заплашителна молба. — Stupido! Ако си мислиш, че моите приятелки са толкова лоши, иди да кажеш на твоите приятели да не се чукат през цялото време с моите приятелки.
— Отсега нататък — каза Нейтли на приятелите си, — мисля, че вие, момчета, трябва да престанете да се разхождате с приятелките й и да се задомите.
— Madonn! — извикаха приятелите му, като извъртяха изтормозено очи към тавана.
На Нейтли съвсем му бе изхвръкнал умът. Искаше те всички да се влюбят веднага и да се оженят. Дънбар може да се ожени за курвата на Ор, а Йосарян може да се влюби в сестра Дъкет или в която друга иска. След войната те всички могат да работят във фирмата на баща му и да отгледат децата си в същото предградие. Нейтли виждаше всичко това съвсем ясно. Любовта го бе превърнала в романтичен идиот и те го прогониха обратно в стаята да се кара с момичето си за капитан Блак. Тя се съгласи да не ляга вече с капитан Блак и да не му дава вече от парите на Нейтли, но не отстъпваше нито на инч от приятелството си с грозния, неспретнат, разпътен, циничен старец, който наблюдаваше цъфтящата любов на Нейтли, като му се надсмиваше оскърбително, и не искаше да се съгласи, че Конгресът на Съединените щати е най-великото съвещателно тяло в целия свят.
— Отсега нататък — заповяда твърдо Нейтли на момичето си — абсолютно ти забранявам дори да говориш с този отвратителен старец.
— Пак за стареца ли? — извика момичето, ридаейки от объркване. — Perche no?
— Той не харесва Камарата на представителите.
— Mamma mia! Какво става с тебе?
— E pazzo — забеляза философски сестричката й. — Това става с него.
— Si — съгласи се с готовност по-голямото момиче, дърпайки с две ръце дългата си кестенява коса. — Lui e pazzo.
Но Нейтли й липсваше, когато го нямаше в Рим, и беше разярена срещу Йосарян, загдето бе ударил Нейтли в лицето с всичка сила и го бе пратил в болницата със счупен нос.
34
Денят на благодарността
Всъщност вината беше на сержант Найт, дето Йосарян смаза носа на Нейтли в Деня на благодарността, след като всички в ескадрилата бяха смирено благодарили на Майлоу за фантастичното изобилно ядене, с което офицерите и войниците се бяха тъпкали ненаситно цял следобед и загдето със своята неизчерпаема щедрост бе доставил неотворени шишета с евтино уиски, които раздаваше на всички желаещи, без да му се свиди. Още преди да се стъмни, млади войници с брашненобели лица повръщаха навсякъде и мъртвопияни падаха по земята в безсъзнание. Въздухът стана зловонен. Както минаваха часовете, безцелното, разюздано празнуване продължаваше и останалите войници набираха пара. Беше една дива, стихийна оргия на тъпчене и наливане, която се разпростря шумно чак до хълмовете към болницата и гнездата на противовъздушните оръдия. Станаха сбивания и един бе прободен с нож. В палатката на разузнавателния отдел ефрейтор Колодни простреля крака си, както си играеше с един пълен пистолет, а Гюс и Уес му боядисаха венците и пръстите на краката в мораво, докато той лежеше по гръб във фучащата линейка и кръв бликаше от раната му. Хора с порязани пръсти, разкървавени глави, болки в корема и счупени глезени пристигаха разкаяни и куцайки в амбулаторната палатка, където Гюс и Уес им боядисваха венците и пръстите на краката в мораво и им даваха очистително, за да го хвърлят в храстите. Веселото чествуване на празника продължи до късно през нощта и тишината бе често разбивана от диви, ликуващи викове и ревове на весели или повръщащи хора. Непрекъснато се чуваха звуци на повръщане, стенания, смях, поздрави, заплахи, псувни и трясък на разбити в камъни шишета. В далечината се чуваха мръсни песни. Беше по-лошо от посрещане на Коледа. По съображения за сигурност Йосарян си легна рано и скоро засънува, че лети почти неудържимо надолу по някаква безкрайна дървена стълба и тропа шумно и отсечено с токовете си. После се поразбуди и разбра, че някой стреля по него с картечница. Измъчено, ужасено стенание се надигна в гърлото му. Първата му мисъл бе, че Майлоу пак напада ескадрилата: той се изтърколи от леглото си на пода и легна отдолу, свит на трепереща топка, като шепнеше молитви, цял облян в студена пот и със сърце, тупащо като ковашка преса. Не се чуваше шум от самолети. Пиянски, щастлив смях се носеше някъде отдалеч. „Честита Коледа, честита Коледа!“, викаше весело познат, тържествуващ глас някъде отвисоко между кратките, отсечени откоси на картечницата и Йосарян разбра, че неколцина войници, за да си направят шега, са отишли при някое от укрепените с чували пясък картечни гнезда, които Майлоу бе поставил по хълмовете след своята бомбардировка на ескадрилата, като бе назначил свои хора да ги обслужват. Гняв и омраза избухнаха в гърдите на Йосарян, когато разбра, че е жертва на безотговорна лудория, която прогони съня му и превърна самия него в скимтяща маса от човешка плът. Идеше му да стреля, да убива. Беше по-ядосан от когато и да било друг път, по-ядосан, отколкото в онзи миг, когато бе хванал Макуот за гърлото и искаше да го удуши. Картечницата отново откри огън. Гласове крещяха: „Честита Коледа!“, и злорад смях се понесе през мрака надолу по хълма като ликуващ вик на вещица. По пантофи и комбинезон Йосарян се втурна навън, за да си отмъсти, стиснал в ръка своя пистолет, 45-ти калибър, и както тичаше, мушна един пълнител в дръжката му и дръпна затвора, за да вкара патрон в цевта. Свали предпазителя и бе готов да почне да стреля. Чу как Нейтли тича подире му, за да го задържи, и го вика по име. Картечницата пак откри огън от едно черно възвишение над моторния парк. Оранжеви трасиращи куршуми, подобни на ниско плъзгащи се чертички, обръснаха покривите на тъмните палатки и едва не прерязаха върховете им. Ревове и груб смях отново прокънтяха между кратките откоси. Йосарян усещаше как омразата го гори отвътре като киселина. Излагаха на опасност живота му тия копелета! Със сляпа, свирепа ярост и решителност той изтича през лагера, отмина автомобилния парк, тичайки колкото му сили държат, и вече се изкачваше по хълма, следвайки тясната лъкатушеща пътека, когато Нейтли най-после го настигна, все още викайки „Йо-Йо! Йо-Йо!“ с умолителен и разтревожен глас и молейки го да спре. Той сграбчи Йосарян за рамото и се опита да го задържи. Йосарян се извъртя, изтръгна се от него и зави встрани. Нейтли пак посегна към него и Йосарян стовари с всичка сила юмрука си право в деликатното, младо лице на Нейтли, изпсува го и дръпна назад ръка, за да го удари повторно, но Нейтли бе изохкал и изчезнал — лежеше на земята, превит надве, покрил с ръце лицето си, и през пръстите му шуртеше кръв. Йосарян се обърна бързо и се втурна нагоре по пътеката, без да погледне назад.