— Това беше божа благодат — призна доктор Данийка тържествено. — Повечето от другите доктори бяха мобилизирани и работите се оправиха изведнъж. Ъгловото разположение на сградата се оказа важно и аз скоро си дадох сметка, че през ръцете ми минават повече пациенти, отколкото мога да преглеждам основно. Повиших процента на комисионната, която получавах от двете аптеки. Козметичните салони ми носеха по два-три аборта всяка седмица. Човек не можеше да желае нищо по-добро, но после виж какво се случи. Взеха, че изпратиха един тип от мобилизационната комисия да ме прегледа. Аз бях в категория „четири-Е“. Бях се прегледал доста основно и бях открил, че съм негоден за военна служба. Всеки би сметнал, че моята дума е достатъчна, нали, тъй като бях доктор с добро положение в окръжното медицинско сдружение и в местното „Бюро за по-добър бизнес“. Но не, думата ми не важеше и те изпратиха онзи тип да провери дали наистина единият ми крак е ампутиран от бедрото и дали съм безпомощно прикован на легло с неизлечим ревматичен артрит. Живеем във век на недоверие и на упадък на духовните ценности, Йосарян. Това е ужасно — протестираше доктор Данийка с глас, разтреперан от дълбоко вълнение — Ужасно нещо е, когато дори думата на един дипломиран лекар се поставя под съмнение в любимата му страна.
Доктор Данийка бил мобилизиран и изпратен на остров Пианоза като военен лекар, макар да изпадал в ужас при мисълта, че трябва да лети.
— Няма защо да си търся белята със самолет — отбеляза той, премигвайки като късоглед с кафявите си, малки и лъскави като мъниста, обидени очи. — Белята сама ме намира. Като онази девственица, за която ти казах, че не може да има дете.
— Каква девственица? — запита Йосарян. — Струва ми се, че ми разказваше за някакви младоженци.
— За девственицата ти разказвах. Бяха просто две деца. Бяха женени — от малко повече от година, — когато влязоха в кабинета ми, без да имат определен час. Да можеше да я видиш. Беше толкова сладка, млада и хубавичка. Дори се изчерви, когато я попитах за менструацията й. Струва ми се, че никога няма да престана да обичам това момиче. Имаше тяло — мечта. И носеше на врата си верижка с медальон на свети Антоний, който се спущаше между най-хубавите гърди, които някога съм виждал. „Трябва да е страшно изкушение за свети Антоний“ — пошегувах се аз, колкото да не се чувствува неудобно, нали разбираш? „Свети Антоний ли — рече съпругът й. — Какъв свети Антоний?“ — „Питайте жена си — му казах аз. — Тя може да ви каже кой е свети Антоний.“ — „Кой е свети Антоний?“ — попита я той. „Кой?“ — полюбопитства тя. „Свети Антоний“ — каза й той. „Свети Антоний? — каза тя. — Какъв свети Антоний?“ Когато я прегледах доста основно отвътре, открих, че е още девствена. Говорих на съпруга й насаме, докато тя си слагаше колана и си закопчаваше чорапите. „Всяка нощ“ — похвали се той. Истински самохвалко, разбираш. „Не пропущам нито една нощ“ — хвалеше се той. Явно беше, че говори истината. „Турям й го дори преди да отидем на работа, докато ми готви закуската“ — хвалеше се той. Имаше само едно обяснение. Когато и тя се върна в кабинета, аз им направих една демонстрация на полово сношение с гумени модели, които имам в кабинета си.
Имам такива гумени модели в кабинета си с гениталиите на двата пола, които държа заключени в отделни шкафове, за да не стане някой скандал. Собствено имах ги едно време. Вече нямам нищо, нямам дори клиентела. Единственото нещо, което имам сега, е тази ниска температура, която наистина започва да ме тревожи. Тия две хлапета, които работят вместо мен в амбулаторията, не струват като диагностици. Само знаят да се оплакват. Мислят си, че имат грижи. А какво да кажа аз? Трябваше да бъдат в кабинета ми него ден, когато тия двама младоженци ме гледаха, сякаш им казвах нещо, което никой никога не е чувал. Никога не съм виждал хора да проявяват такъв интерес. „Искате да кажете така?“ — ме питаше той, докато манипулираше с моделите сам. Аз разбирам, знаеш, кога известен тип хора могат да получат удоволствие само като си играят с тия неща. „Това е то — му казах аз. — Сега си идете в къщи и опитайте по моя начин няколко месеца, да видите какво ще стане. Окей?“ — „Окей“ — казаха те и ми платиха в брой, без никакви разправии. „Весело прекарване“ — им казах аз. Благодариха ми и си излязоха заедно. Той я бе прегърнал през кръста, сякаш не можеше да чака, докато я заведе до вкъщи да й го тури. Няколко дни по-късно той се върна сам. Казал на моята сестра, че трябвало да го приема веднага. Щом останахме сами, веднага ми стовари един в носа.