— Какво, по дяволите, е „уисконсински чакъл“? — запита Йосарян.
— Тъкмо това искат да узнаят докторите! — изтърси гордо свещеникът със смях. Никой дотогава не го беше виждал в такова шеговито настроение, нито така щастлив. — Уисконсински чакъл! Не съществува такова нещо. Не разбирате ли? Излъгах ги. Спогодих се с докторите: обещах им да им кажа, когато уисконсинският чакъл се разнесе, ако ми обещаят, че няма да ми дават лекарства за тази болест.
Свещеникът бе извършил грях и добре бе направил. Здравият разум му подсказваше, че лъжата и бягството от дълга са грехове. От друга страна, всички знаят, че грехът е зло и че от зло не може да се роди добро. Но той се чувствуваше добре, положително се чувствуваше прекрасно. Следователно логично беше да заключи, че лъжата и бягството от дълга не могат да бъдат грехове. В момент на божествена интуиция свещеникът бе открил удобния защитен механизъм на логичното обяснение и беше въодушевен от откритието си — истинско чудо. Той бе разбрал, че изобщо не е почти никакъв фокус да се превърне порокът в добродетел и клеветата в истина, немощта във въздържание, арогантността в смирение, грабежът във филантропия, кражбата в чест, богохулството в мъдрост, бруталността в патриотизъм и садизмът в правосъдие. Всеки би могъл да го направи; не се изискваше никакъв ум. Изискваше се само да нямаш характер. Живо и с лекота свещеникът премина през цялата гама на общоприетите категории безнравственост, докато Нейтли седеше в леглото си зачервен от възбуда, зашеметен от цялата банда смахнати другари, чийто център бе станал. Беше поласкан и се боеше, че всеки миг може да се яви някое строго началство и да ги изхвърли всичките навън като тайфа безделници. Никой обаче не ги обезпокои. Вечерта, събрани в шумна, жизнерадостна дружина, те отидоха да видят един тъп холивудски фарс на цветна кинолента и когато, събрани в шумна, жизнерадостна дружина, се върнаха след тъпия холивудски фарс, войникът в бяло беше пак в отделението. Дънбар изпищя и примря.
— Върнал се е! — пищеше Дънбар. — Върнал се е! Върнал се е!
Йосарян замръзна на мястото си вцепенен колкото от зловещата пискливост на Дънбаровия глас, толкова и от познатата бяла болезнена фигура на войника в бяло, от глава до пети в гипс и марля. Странен, треперящ звук неволно се изтръгна с клокочене от гърлото му.
— Върнал се е! — изпищя пак Дънбар.
— Върнал се е! — отекна в автоматичен ужас гласът на един бълнуващ от силна треска болен.
Моментално цялото отделение се превърна в лудница. Тълпи от болни и ранени хора се разкрещяха бясно и несвързано, започнаха да тичат и да скачат по пътеките между леглата, сякаш сградата бе в пламъци. Еднокрак пациент с патерица подскачаше бързо напред-назад, обхванат от безумен ужас, и викаше:
— Какво има? Какво има? Пожар ли избухна? Пожар ли избухна?
— Върнал се е! — му кресна някой. — Не го ли чу? Върнал се е! Върнал се е!
— Кой се е върнал? — извика някой друг. — Кой?