— Какво значи това? Какво да правим?
— Пожар ли има?
— Ставай и тичай, дявол да те вземе! Всички да станат и да тичат.
Всички станаха и започнаха да тичат от единия край на отделението до другия. Един от контраразузнавачите търсеше пистолет да застреля друг контраразузнавач, който го бе ръгнал с лакът в окото. В залата настъпи хаос. Трескавият, който бълнуваше от високата температура, скочи на пътеката и почти събори еднокракия, който случайно сложи облечения с черен каучук връх на патерицата си върху голия крак на другия и му счупи няколко пръста. Бълнуващият, който имаше треска и счупени пръсти на краката, се строполи на пода и заплака; в настъпилата сляпа, отчаяна суматоха другите болни се въртяха в кръг, препъваха се в него и го ритаха.
— Върнал се е! — продължаваха да мънкат, да мърморят напевно или да крещят истерично всички, както препускаха напред-назад. — Върнал се е, върнал се е!
Сестра Крамър внезапно се озова всред тълпата като въртящ се полицай. Опитваше се да възстанови реда и се обля в сълзи, когато видя, че никой не я слуша.
— Тихо, моля, тихо — безполезно ги подканяше тя между гръмки ридания.
Свещеникът, блед като призрак, не разбираше ни най-малко какво става. Нищо не разбираше и Нейтли, който стоеше близо до Йосарян и се бе вкопчил в лакътя му. Не разбираше и Джоу Гладника, който подозрително следеше всичко, стиснал мършавите си юмруци, и с изплашено лице хвърляше погледи ту на една, ту на друга страна.
— Хей, какво става? — питаше умолително Джоу Гладника. — Какво става, дявол да го вземе?
— Същият е! — му извика натъртено Дънбар с глас, който се чу ясно над дрезгавата глъчка. — Не разбираш ли? Същият е!
— Същият е! — чу Йосарян себе си да повтаря като ехо, треперещ от дълбока, зловеща възбуда, която не можеше да овладее, и следвайки Дънбар, започна да си пробива път с лакти към леглото на войника в бяло.
— Не се тревожете, момчета — съветваше ги любезно, с несигурна усмивка ниският патриотичен тексасец. — Няма причина да се вълнувате. Защо вие всички просто не се успокоите?
— Същият е! — започнаха да шептят, да бъбрят и да викат останалите.
Изведнъж сестра Дъкет също се появи.
— Какво става? — попита тя.
— Върнал се е! — изпищя сестра Крамър и се отпусна на гърдите на сестра Дъкет. — Върнал се е, върнал се е!
И в действителност беше същият човек. Бе загубил няколко инча на ръст и бе наддал на тегло, но Йосарян го позна по двете неподвижни ръце и двата неподвижни, дебели, безполезни крака четирите крайника, изтеглени почти отвесно нагоре от опнати въжета и дълги оловни тежести, спущащи се от скрипците над него, и по черната дупка с неравни краища в превръзката над устата му. Всъщност той почти не се бе изменил. Същата цинкова тръба се издигаше от твърдата каменна маса над слабините му и същата бистра течност се изливаше в стъклен буркан на пода. Същата бистра течност капеше от стъклен буркан, вдигнат на поставка, във вената на лакътя му. Йосарян би го познал, където и да го видеше. Питаше се кой ли е вътре.
— Вътре няма никой! — изрева ненадейно Дънбар.
— Йосарян усети, че сърцето му спря за миг и краката му се подкосиха.
— Какво приказваш? — извика той със страх, зашеметен от мъчителната, искряща тревога в очите на Дънбар и безумния му вид на див ужас. — Да не ти е изхвръкнал умът? Какво, дявол да го вземе, искаш да кажеш? Как така няма никой вътре?
— Откраднали са го — му извика Дънбар. — Отвътре е кухо като шоколаден войник. Просто са го отмъкнали и са оставили само гипсовите превръзки.
— Че защо ще направят това?
— Защо правят всичко друго?
— Откраднали са го! — писна някой друг и цялото отделение се разпищя. — Откраднали са го! Откраднали са го!
— Върнете се на леглата си — увещаваше сестра Дъкет Дънбар и Йосарян, като леко буташе Йосарян в гърдите. — Моля ви се, върнете се на леглата си.
— Ти си луд! — кресна сърдито Йосарян на Дънбар. — Какво, по дяволите, те кара да мислиш така?
— Видял ли го е някой? — попита Дънбар с подигравателна жар.
— Ти си го видяла, нали? — обърна се Йосарян към сестра Дъкет. — Кажи на Дънбар, че има някой вътре.
— Лейтенант Шмулкър е вътре — каза сестра Дъкет. — Той е целият обгорен.
— Видяла ли го е?
— Ти го видя, нали?
— Видял го е докторът, който го е превързал.
— Иди да го повикаш, хайде. Кой доктор беше?
Сестра Дъкет се стресна и изохка.
— Ами докторът не е тук! — възкликна тя. — Този пациент ни беше изпратен от една полева болница.
— Виждаш ли? — извика сестра Крамър. — Вътре няма човек.
— Вътре няма човек! — ревна и Джоу Гладника и затропа с крака по пода.