Дънбар си проби път през тълпата и разярен скочи на леглото на войника в бяло, за да се увери лично, като настървено притисна искрящото си око о разкъсаната черна дупка в черупката от бели превръзки. Той беше още наведен, втренчил едното си око в неосветената, неподвижна кухина на устата на войника в бяло, когато докторите и военната полиция изтичаха да помогнат на Йосарян да го издърпа настрана. Докторите носеха пистолети на кръста си. Войниците носеха пушки и карабини, с които тикаха и блъскаха назад тълпата мърморещи пациенти. В залата имаше носилка на колела; за няколко секунди войникът в бяло бе умело вдигнат от леглото и изнесен навън. Докторите и военните полицаи минаха през отделението, уверявайки болните, че всичко е наред.
Сестра Дъкет дръпна Йосарян за ръката и му пошепна крадешком да я чака в стенния шкаф за метли в коридора. Йосарян се зарадва, когато я чу. Помисли си, че на сестра Дъкет най-после й се е приискала оная работа, и щом влязоха в шкафа за метлите, той вдигна полата й, но тя го блъсна назад. Имала да му съобщи нещо спешно за Дънбар.
— Ще го изчезнат — каза тя.
Йосарян присви очи от недоумение.
— Ще го какво? — попита той изненадан и се изсмя смутено. — Какво значи това?
— Не знам. Чух ги да говорят зад вратата.
— Кои говореха?
— Не знам. Не можах да ги видя. Само чух да казват, че ще изчезнат Дънбар.
— Защо ще го изчезнат?
— Не знам.
— Това е безсмислица. Дори е граматически неправилно. Какво, дявол да го вземе, значи да изчезнат някого?
— Не знам.
— Исусе Христе, голяма помощ ми оказваш!
— Защо се заяждаш с мене? — възнегодува сестра Дъкет обидена и започна да подсмърча, за да сдържи сълзите си. — Искам да помогна. Не съм аз виновна, че искат да го изчезнат, нали? Не трябваше да ти казвам.
Йосарян я взе в обятията си и я прегърна с нежна, разкаяна ласкавост.
— Съжалявам — извини се той, целуна почтително бузата й и изтича да предупреди Дънбар, но не можа никъде да го намери.
35
Борецът Майлоу
Йосарян се молеше за първи път в живота си. Той падна на колене и се молеше на Нейтли да не се записва вече доброволно за повече полети, след като е изкарал седемдесет. Вождът Бял Полуовес наистина умря от пневмония в болницата и Нейтли сега бе поискал да бъде назначен на неговото място. Но Нейтли просто не искаше да слуша Йосарян.
— Трябва да продължа да летя — настояваше Нейтли неуверено, като кривеше лице, насилвайки се да се усмихне. — Иначе ще ме изпратят в Щатите.
— Така ли?
— Не искам да замина, преди да мога да я взема със себе си.
— Толкова ли много значи тя за тебе?
Нейтли кимна обезсърчено.
— Иначе може би никога няма да мога да я видя.
— Тогава поискай да те зачислят в земния персонал — настояваше Йосарян. — Изкарал си необходимия брой полети и нямаш нужда от парите за прелетни часове. Защо не поискаш мястото на вожда Бял Полуовес, щом не ти е непоносимо да работиш с капитан Блак?
Нейтли поклати глава и бузите му потъмняха от плахо съжаление и покруса.
— Няма да ми го дадат. Говорих с полковник Корн и той ми каза, че трябва да участвувам в още бойни полети, иначе ще ме изпратят в Щатите.
Йосарян бясно изпсува.
— Това е направо мръсотия.
— Май че и така не е лошо. Извършил съм седемдесет полета, без нищо да ми се случи. Тъй че ще мога да изкарам още няколко.
— Не предприемай нищо, докато не говоря с един човек — отряза Йосарян и отиде да потърси помощ от Майлоу, който веднага след това отиде да поиска помощ от полковник Каткарт — желаеше да бъде включен в предстоящите бойни полети.
Майлоу бе заслужил много отличия. Той бе летял безстрашно срещу опасности и критики, като бе продавал на добри цени бензин и сачмени лагери на Германия, за да изкара добра печалба и да допринесе за поддържането на равновесие на силите между воюващите страни. Неговото хладнокръвие под неприятелския огън беше изискано и безкрайно. Предан на целта, по-предан дори, отколкото изискваше дългът му, той бе повишил цената на храната в столовете толкова, че всички офицери и войници трябваше да му дават цялата си заплата, за да ядат. Алтернативата, която им оставаше, защото имаше алтернатива, разбира се, тъй като Майлоу мразеше принудата и беше красноречив борец за свободата на хората сами да вземат решение, беше да гладуват. Когато вълна от вражеска съпротива посрещна нападението му, той здраво застана на позицията си, без да мисли за сигурността си, и храбро се позоваваше на закона за търсенето и предлагането. И когато някой някъде каза „не“, Майлоу отстъпи неохотно, защищавайки смело дори при отстъплението си историческото право на свободните хора да плашат толкова, колкото са принудени да плащат, за да си доставят онова, което им е нужно, за да живеят.