След минута свещенникът се почувства достатъчно силен, за да стане и отиде с мрачна неохота до съседната палатка при сержант Хуиткоум. Тръгнаха с джипа на сержант Хуиткоум. Свещеникът стисна ръцете си в юмруци, за да не треперят, както лежаха в скута му. Стискаше зъби и се мъчеше да не слуша как сержант Хуиткоум с ликуващо чуруликане коментира трагичното събитие. Дванадесет убити значеше дванадесет клиширани съболезнователни писма, които могат да бъдат изпратени наведнъж на роднините им, с подписа на полковник Каткарт, и това даваше на сержант Хуиткоум надежда, че ще може да прокара в „Сатърди Ивнинг Поуст“ статия за полковник Каткарт навреме, за да излезе във великденския брой.
На летището царуваше тежко мълчание; като безмилостно, нелепо заклинание то сковаваше всяко движение и държеше в плен единствените същества, които биха могли да го нарушат. Свещеникът беше обзет от някакво чувство на страхопочитание. Никога да тогава не бе усещал такава дълбока, ужасяваща тишина. Почти двеста души, уморени, измъчени, унили, събрани в мрачна, неподвижна маса, стояха, държейки сгънатите си парашути, пред бараката за инструктаж с безсмислено втренчени очи и извили глави под различни ъгли, зашеметени и подтиснати. Сякаш не желаеха да си отидат, сякаш не можеха да се движат. Свещеникът отчетливо и остро възприемаше лекия шум, който правеха стъпките му, докато се приближаваше. Очите му бързо, трескаво търсеха през неподвижния лабиринт от отпуснати фигури. Най-сетне с огромна радост зърна Йосарян, но миг след това бавно разтвори уста, обхванат от непоносим ужас, когато забеляза Йосаряновия изразителен, унил, мрачен вид — изглеждаше упоен от дълбоко отчаяние. Веднага разбра, че Нейтли е мъртъв, и пронизан от остра болка, отблъсна тази мисъл, разтърсвайки глава с негодуваща и умолителна гримаса. Ударът го вцепени. Ридание се изтръгна от гърдите му. Краката му останаха без кръв, стори му се, че ще падне. Нейтли беше мъртъв. Всяка надежда, че може би греши, бе разбита от звука на името на Нейтли — то сега се отделяше все по-ясно от почти недоловимия ромон на шепнещи гласове, за които той внезапно си даде сметка. Нейтли беше мъртъв; момчето е било убито. Скимтящ звук се надигна в гърлото на свещеника и челюстта му се разтрепера. Очите му се напълниха със сълзи, той плачеше. Тръгна на пръсти към Йосарян, за да оплаква мъртвия с него и да сподели безмълвната му скръб. В този миг една ръка сграбчи грубо лакътя му и рязък глас запита:
— Свещеник Шипман?
Той се обърна изненадано и се озова пред дебел, бояк полковник с голяма глава, мустаци и гладка румена кожа. Никога преди не бе виждал този човек.
— Да. Какво има?
Пръстите така стискаха ръката му, че свещеникът усети силна болка и напразно се опита да се отскубне.
— Елате с мен.
Свещеникът се отдръпна назад уплашен и смутен.
— Къде? Защо? Кой сте вие изобщо?
— Най-добре ще направите да тръгнете с нас, отче — каза напевно с почтително тъжен глас един мършав, майор с лице на ястреб. — Ние сме служебни лица. Искаме да зададем някои въпроси.
— Какви въпроси? Какво има?
— Нали вие сте свещеник Шипман? — запита дебелият полковник.
— Този е — отговори сержант Хуиткоум.
— Вървете с тях — извика капитан Блак на свещеника с враждебен и презрително-подигравателен тон. — Ако си знаете интереса, ще влезете в колата.
Няколко чифта ръце непротивостоимо теглеха свещеника. Искаше да извика за помощ към Йосарян, но той беше твърде далече, за да го чуе. Някои от хората, които бяха наблизо, започнаха да го гледат с нарастващо любопитство. Свещеникът обърна настрани лице, пламнал от срам, и се остави да го вкарат в задната част на щабната кола, където го поставиха да седне между тлъстия полковник с едрото, червено лице и кокалестия, мазен, унил майор. Той автоматично протегна ръце, питайки се за миг дали не искат да му сложат белезници. Един друг офицер беше вече седнал на предното място. Висок войник от военната полиция със свирка на врата и бял шлем на главата седна зад кормилото. Свещеникът не посмя да вдигне очи, докато затворената кола не излезе с люшкане от летището и бързо въртящите се колела не застенаха по неравния асфалтиран път.
— Къде ме карате? — запита той с глас, премалял от страх и чувство за виновност, все още със сведени очи. Мина му през ума, че го задържат, защото е виновен за самолетната злополука и смъртта на Нейтли. — Какво съм направил?