— Я си затваряй мръсната уста. Ние ще задаваме въпроси, а не ти — каза полковникът.
— Не му говорете така — каза майорът. — Не е необходимо да се проявява неуважение.
— Тогава ти му кажи да си затваря мръсната уста, защото ние ще задаваме, въпроси, а не той.
— Отче, моля ви се, затваряйте си мръсната уста, защото ние ще задаваме въпроси, а не вие — подкани го съчувствено майорът. — Ще бъде по-добре за вас.
— Не е нужно да ми казвате „отче“ — каза свещеникът. — Аз не съм католик.
— И аз не съм католик — каза майорът. — Просто защото съм много набожен човек, обичам да казвам „отче“ на всички свещеници.
— Той дори не вярва, че има атеисти в окопите — присмя му се полковникът и смушка свойски свещеника в ребрата. — Хайде, господин свещеник, кажете му. Има ли атеисти в окопите?
— Не знам, сър — отвърна свещеникът. — Никога не съм бил в окоп.
Офицерът, който седеше отпред, бързо извъртя глава със заядлив израз.
— Никога не сте били и в отвъдния свят, нали? Но знаете, че има отвъден свят, нали?
— Или не знаете? — запита полковникът.
— Много тежко престъпление сте извършили, отче — каза майорът.
— Какво престъпление?
— Още не знаем — каза полковникът. — Но ще открием. И сме сигурни, че е много тежко.
При щаба на авиогрупата колата се отби от пътя, изскърцвайки с гуми и намалявайки малко скоростта, заобиколи паркинга и спря зад сградата. Тримата офицери и свещеникът слязоха. Вървейки един след друг, те го заведоха по една разклатена дървена стълба в избата и го вкараха във влажна, мрачна стая с нисък циментов таван и неизмазани каменни стени. Във всички ъгли имаше паяжини. Огромна стоножка притича през стаята да се скрие зад водопроводната тръба. Сложиха свещеника да седне на нетапициран стол с права облегалка, който стоеше зад малка, гола маса.
— Моля, настанете се удобно, господин свещеник — покани го сърдечно полковникът, като запали един ослепителен прожектор и го насочи право в лицето на свещеника. Остави на масата два месингови бокса и кутия кибрит. — Отпуснете се.
Очите на свещеника изскочиха невероятно от орбитите си. Зъбите му тракаха и той усети, че крайниците му съвсем изнемощяват. Беше безсилен. Можеха да правят каквото искат с него, даде си сметка той. Тези брутални хора могат да го пребият още тук, в избата, и никой няма да се намеси да го спаси освен може би набожния и симпатичен майор с остри черти, който завъртя крана на умивалника, оставяйки го да капе шумно, и се върна при масата, за да сложи парче тежък гумен маркуч до месинговите боксове.
— Всичко ще бъде наред, господин свещеник — каза насърчително майорът. — Няма от какво да се страхувате, ако не сте виновен. От какво се боите? Не сте виновен, нали?
— Обаче той е виновен — обади се полковникът. — Ужасно е виновен.
— Виновен в какво? — изрече умолително свещеникът, който се чувствуваше все по-слисан и не знаеше към кого от тримата офицери да се обърне за милост. Третият офицер не носеше никакви отличителни знаци и се спотайваше мълчаливо встрани. — Какво съм направил?
— Това именно ще открием сега — отговори полковникът и бутна един бележник и молив през масата. — Напишете си името, моля. Със собствения си почерк.
— Със собствения си почерк?
— Точно така. Къде да е на страницата. — Когато свещеникът се подписа, полковникът взе бележника и го постави редом с лист хартия, който бе извадил от някаква папка. — Виждаш ли? — каза той на майора, който бе дошъл до него и тържествено надзърташе през рамото му.
— Не е същият почерк — съгласи се майорът.
— Казах ти, че той го е направил.
— Какво съм направил?
— Господин свещеник, това е голям удар за мен — каза майорът с обвинителен, дълбоко нажален тон.
— Кое е голям удар?
— Нямам думи да ви кажа колко съм разочарован от вас.
— Защо? — настояваше крайно възбудено свещеникът. — Какво съм направил?
— Ей затова — отвърна майорът с израз на разочарование и отвращение, като захвърли на масата бележника, на който свещеникът беше написал името си. — Това не е вашият почерк.
Свещеникът премигна от смайване.
— Но разбира се, че е моят почерк.
— Не, не е вашият почерк, господин свещеник. Пак лъжете.
— Но аз току-що го написах! — иввика свещеникът вбесен. — Вие видяхте, че го пиша.
— Тъкмо там е работата — отговори майорът с горчивина. — Видях, че го пишете. Не можете да отречете, че сте го написали. Човек, който лъже за собствения си почерк, ще лъже за всичко.
— Но кой лъже за собствения ми почерк? — попита свещеникът, забравяйки страха си в прилив на гняв и възмущение, които внезапно се надигнаха в гърдите му. — Да не сте полудели или що? За какво говорите вие двамата?