— Какво направи?
— Нарече ме всезнайко и ме прасна в носа. „Всезнайко си, а?“ — каза той и ме удари така, че паднах на задника си. Прас! Точно така. Не се шегувам.
— Знам, че не се шегуваш — рече Йосарян. — Но защо те удари?
— Че отде да знам защо ме удари? — възрази доктор Данийка раздразнено.
— Може да е било заради свети Антоний? Доктор Данийка погледна Йосарян с недоумяваш поглед.
— Свети Антоний ли? — запита той учудено. — Какъв свети Антоний?
— Отде да знам? — отговори вождът Бял Полуовес, който, препъвайки се, влезе в палатката тъкмо в този момент, прегърнал шише уиски под мишница, и седна предизвикателно между двамата.
Без да промълви дума, доктор Данийка стана и изнесе стола си от палатката, свел гръб под тежкия товар несправедливости, който беше вечното му бреме. Той не можеше да понася компанията на вожда, с когото живееше в една палатка. Вождът Бял Полуовес смяташе, че докторът е луд.
Не знам какво му има на този човек — забеляза той с упрек в гласа. — Няма ум, това му липсва. Ако имаше за две пари ум, щеше да грабне една лопата и да почне да копае. Точно тук в палатката, щеше да почне да копае, точно под моето легло. И скоро, скоро щеше да открие петрол. Не знае ли той, че в Щатите един войник откри петрол с лопата? Никога ли не е чувал какво се случи на онзи хлапак — как му беше името на оня гаден плъх, онова копеле, мръсник и сополан от Колорадо.
— Уинтъргрийн.
— Да, Уинтъргрийн.
— Страхува се — обясни Йосарян.
— О, не. Уинтъргрийн не се страхува. — Вождът Бял Полуовес поклати глава с нескривано възхищение. — Този вонящ негодник, всезнайко и кучи син не се бои от никого.
— Доктор Данийка се страхува, това не му е в ред.
— От какво се страхува?
— Страхува се за тебе — каза Йосарян. — Страхува се, че може да умреш от пневмония.
— Има за какво да се страхува — каза вождът Бял Полуовес. Дълбок, басов смях прогърмя от масивните му гърди. — И ще умра при първия удобен случай. Почакай и ще видиш.
Вождът Бял Полуовес беше хубав, мургав индианец от Оклахома, с грубо кокалесто лице и черна коса на кичури. Той беше наполовина индианец от племето крийк от Инид, който по някакви тайнствени собствени съображения бе решил, че ще умре от пневмония. Беше намръщен, отмъстителен, обезверен индианец, който мразеше чужденците с имена като Каткарт, Корн, Блак и Хавърмайър и желаеше да ги види да си отидат там, откъдето са дошли гадните им прадеди.
— Няма да повярваш, Йосарян — разсъждаваше той, като повишаваше гласа си нарочно, за да дразни доктор Данийка, — но доста добре се живееше в тази страна, преди да я омърсят с тази проклета набожност.
Вождът Бял Полуовес бе решил да си отмъщава на белите хора. Едва се научи да чете и пише, и го придадоха към капитан Блак като помощник по разузнаването.
— Как можех да се науча да чета и пиша — питаше вождът Бял Полуовес с престорена войнственост, повишавайки гласа си отново, за да може да го чуе и доктор Данийка. — Щом си построяхме вигвама някъде, веднага спущаха сонда да търсят петрол. И винаги щом спуснеха сонда, откриваха петрол, и винаги щом откриеха петрол, ни караха да си съберем палатката и да отидем някъде другаде. Бяхме като онези пръчки, с които търсят вода под земята. Цялото ми семейство имаше природно влечение към петролни залежи и скоро всичките петролни компании на света пратиха техници да ни гонят от земите ни. Бяхме постоянно в движение. Мога да ти кажа, че беше страшно нещо да се отглеждат деца при това положение. Струва ми се, че не съм прекарвал на едно място повече от седмица.
Най-ранните му спомени бяха за един геолог.
— Всеки път, щом се родеше някой Бял Полуовес — продължи той, — акциите на борсата започваха да се покачват. Скоро цели групи сондьори тръгнаха по петите ни с всичките си съоръжения само за да се изпреварват един-други. Компаниите започнаха да се обединяват, за да могат да намалят броя на хората, които трябваше да ни гонят, но тълпата зад нас непрекъснато растеше. Ни една нощ не можахме да се наспим спокойно. Щом спрем, и те спират. Щом тръгнем, и те тръгват с походните си кухни, булдозерите, сондажните кули и генераторите си. Ние бяхме пътуващ, цветущ бизнес и започнахме да получаваме покани от някои от най-добрите хотели само заради благосъстоянието, което щеше да дойде след нас в града им. Някои от тези покани бяха доста щедри, но като индианци не можехме да ги приемем, а най-добрите хотели, които ни канеха, не биха приели индианци. Расовият предразсъдък е нещо ужасно, Йосарян. Наистина е нещо ужасно. Ужасно нещо е да се отнасяш към един приличен, уважаващ законите индианец като към черен, към чифут, жабар или шпаньолец. Вождът Бял Полуовес кимаше бавно с убеден вид. Тогава, Йосарян, най-после настъпи началото на края. Те започнаха да се движат вече и пред нас. Мъчеха се да отгатнат къде ще спрем следващия път и почваха да дълбаят дори преди да стигнем там, така че ние не можехме да спрем. Щом почнехме да си разгъваме одеялата, и те ни изритваха от това място. Имаха доверие в нас. Дори не чакаха да открият петрол и ни изритваха. Бяхме толкова уморени, че когато дойде краят, вече ни беше все едно. Една сутрин се озовахме напълно заградени от петролотърсачи, които чакаха да отидем към тях, за да могат да ни изритат. Накъдето погледнехме, на всеки рид виждахме петролотърсачи, които чакаха там като индианци, готови за нападение. Това беше краят. Не можехме да останем където бяхме, защото току-що ни бяха изритали оттам и нямаше къде да отидем. Само войската ме спаси. За щастие войната избухна точно навреме — мобилизационната комисия ме измъкна от тая мъка и ме спусна благополучно в Лауъри Фийлд, Колорадо. Единствено аз останах жив.