— Искахме от вас да напишете името си със собствения си почерк. А вие не го написахте.
— Разбира се, че го написах. С чий почерк съм го написал, ако не с моя собствен?
— С чужд почерк.
— Чий почерк?
— Тъкмо това ще открием сега — заплаши го полковникът.
— Говорете, господин свещеник.
Свещеникът гледаше ту единия, ту другия, съмнение и истерия се надигаха у него.
— Това е моят почерк — твърдеше той страстно. — Какво друго е мой почерк, ако не това.
— Ето какво — отговори полковникът. И с твърде високомерен вид той подхвърли на масата фотокопие от военно писмо, преснето от микрофилм, в което всичко бе зачеркнато освен обръщението „Мила Мери“ и на което цензуриращият офицер бе написал „Копнея неутешимо за теб. Р. О. Шипман, военен свещеник, Армия на Съединените щати“. Полковникът се усмихна презрително, наблюдавайки как лицето на свещеника става вишневочервено. — Е, господин свещеник? Знаете ли кой е написал това?
Свещеникът помисли няколко секунди, преди да отговори; беше познал Йосаряновия почерк.
— Не.
— Можете да четете, нали — настояваше язвително полковникът. — Който го е писал, е сложил името си.
— Моето име е написано тук.
— Значи вие сте го писали.
— Не съм го писал аз. Пък и това не е моят почерк.
— Тогава сте се подписали с чужд почерк — възрази полковникът, като вдигна рамене. — Само това значи.
— О, смешна работа! — изкрещя свещеникът, внезапно загубвайки всяко търпение. Страшно разярен, той скочи на крака със стиснати юмруци. — Няма повече да търпя това! Чувате ли? Дванадесет души бяха току-що убити и аз нямам време за тия глупави въпроси. Нямате никакво право да ме държите тук и аз няма вече да понасям това.
Без да каже дума, полковникът го блъсна силно в гърдите и го свали обратно на стола. Внезапно свещеникът отново се почувствува слаб и много уплашен. Майорът грабна гумения маркуч и започна заканително да пляска с него по разтворената си длан. Полковникът вдигна кибритената кутия, извади една клечка и я опря в драскалото, очаквайки със заплашителен поглед някакъв нов признак на непокорство у свещеника. Свещеникът беше блед и тъй вцепенен, че не можеше да пошавне. Най-после ярката светлина на прожектора го накара да се обърне настрани; шумът от капещата вода от крана стана по-силен и непоносимо го дразнеше. Искаше да му кажат какво искат, за да може да признае. Чакаше напрегнато, когато по знак, даден от полковника, третият офицер тръгна бавно от стената и седна на масата, на няколко инча от свещеника.
Лицето му бе безизразно, очите проницателни и студени.
— Угаси светлината — каза той през рамо с нисък, спокоен глас. — Много ме дразни.
Свещеникът му благодари с лека усмивка.
— Благодаря, сър. И този капещ кран, моля ви.
— Оставете крана — каза офицерът. — Той не ми пречи. Издърпа малко крачолите на панталона си, сякаш за да не развали острите им ръбове. — Господин свещеник — попита той небрежно, — от какво изповедание сте?
— Анабаптист съм, сър.
— Това е доста подозрителна религия, нали?
— Подозрителна? — запита свещеникът с невинно изумление. — Защо, сър?
— Ами аз не зная нищо за нея. Ще признаете това, нали? Това не я ли прави доста подозрителна?
— Не знам, сър — отговори дипломатично свещеникът, заеквайки смутено. Липсата на отличителни знаци го объркваше и той дори не беше сигурен дали трябва да го нарича „сър“. Кой е той? И какво право има да го разпитва?
— Господин свещеник, аз съм учил някога латински. Смятам, че е честно да ви предупредя, преди да ви задам следващия въпрос. Не значи ли думата анабаптист просто, че вие не сте баптист?
— О, не, сър. Значи много повече от това.
— Баптист ли сте?
— Не, сър.
— Значи не сте баптист, нали?
— Моля?
— Не виждам защо се препирате с мен по този въпрос. Вече си признахте. Сега, господин свещеник, това, дето твърдите, че не сте баптист, не ни казва наистина нищо за това, което сте, нали? Вие може да сте каквото и да е или който и да е. — Той леко се наведе напред и в държането му пролича нещо хитро и знаменателно. — Вие бихте могли да бъдете дори Уошингтън Ървинг, нали? — добави той.
— Уошингтън Ървинг — повтори изненадано свещеникът.
— Хайде, Уошингтън — намеси се раздразнено снажният полковник, — защо не си признаете всичко? Ние знаем, че сте откраднали едно доматче.
След миг свещеникът се съвзе от изненадата и се закикоти облекчено.
— О, това ли било! — възкликна той… — Сега почвам да разбирам. Аз не съм откраднал този домат, сър. Полковник Каткарт ми го даде. Можете да го питате, ако не ми вярвате.