— Че какво от това? — възрази офицерът. — Те все пак са утеха и облекчение за семействата, които ги получават, нали? Господин свещеник, аз просто не мога да разбера насоката на вашите разсъждения.
Свещеникът бе притиснат о стената и не можеше да намери отговор. Наведе глава, езикът му се върза, чувствуваше се крайно наивен.
Червендалестият дебел полковник пристъпи напред, вдъхновен от нова мисъл.
— Защо не му пръснем черепа на този идиот? — подхвърли той с истински възторг.
— Да, можем да му пръснем черепа, нали? — съгласи се майорът с лице на ястреб. — Той е само анабаптист.
— Не, трябва първо да го признаем за виновен — предупреди ги офицерът без отличителни знаци, като вдигна вяло ръка да ги спре. Той се плъзна по масата, стъпи на пода и застана срещу свещеника, като постави двете си длани на масата. Изразът на лицето му беше мрачен и много строг, прям и заплашителен. — Господин свещеник — заяви той със заповедническа твърдост. — Ние ви обвиняваме официално, че сте Уошингтън Ървинг и че сте си позволявали капризни и непозволени волности при цензурирането на писма на офицери и войници. Признавате ли се за виновен, или не?
— Не се признавам за виновен, сър.
Свещеникът облиза засъхналите си устни със засъхналия си език и седнал на ръба на стола, с опънати нерви, се наведе напред.
— Виновен е — каза полковникът.
— Виновен е — каза майорът.
— Значи е виновен — забеляза офицерът без отличителни знаци и написа нещо на един лист в папката. — Господин свещеник — продължи той, като вдигна глава, — ние ви обвиняваме също в престъпления и нарушения, за които още не знаем. Признавате ли се за виновен, или не?
— Не знам, сър. Как мога да кажа, щом не ми съобщавате какви са тези престъпления?
— Как можем да ги съобщим, щом сами не знаем.
— Виновен е — реши полковникът.
— Разбира се, че е виновен — съгласи се майорът. — Щом са негови престъпления и нарушения, той трябва да ги е извършил.
— Значи е виновен — каза напевно офицерът без отличителни знаци и отиде към стената. — Той е изцяло ваш, господин полковник.
— Благодаря ви — похвали го полковникът. — Добра работа свършихте. — Обърна се към свещеника и каза: — Окей, господин свещеник, край. Вървете на разходка. Свещеникът не го разбра.
— Какво искате да направя?
— Тръгвайте, разкарайте се, казах ви! — изрева полковникът, като сърдито метна пръст през рамо. — Махайте се оттук, дявол да ви вземе!
Свещеникът беше поразен от тези думи и войнствения им тон. За свое голямо учудване и смущение той се почувствува разочарован, че го освобождават.
— Няма ли да ме накажете? — запита той изненадано и заядливо.
— Съвършено сте прав, дявол да го вземе, разбира се, че ще ви накажем. Но няма да ви оставим да се навъртате тук, докато решаваме как и кога да ви накажем. Затова тръгвайте, хайде, поемайте пътя.
Свещеникът стана нерешително и пристъпи няколко крачки към вратата.
— Свободен ли съм да си отида?
— Засега сте свободен. Но не се опитвайте да напуснете острова. Имаме личния ви номер, господин свещеник. Знайте, че ви следим денонощно.
Немислимо беше, че ще го пуснат да си отиде. Свещеникът вървеше предпазливо към изхода, очаквайки всеки момент някой властен глас да му заповяда да се върне или да бъде спрян на място от тежък удар по рамото или по главата. Не направиха нищо да го спрат. Намери пътя си през тъмните, влажни коридори със застоял въздух и излезе на стълбите. Олюляваше се и се задъхваше, когато се изкачи и се озова на чист въздух. В момента, в който се почувствува на свобода, чувство на съкрушително оскърбление завладя цялото му същество. Беше разярен, по-разярен от ужасите, преживени този ден, отколкото когато и да било през живота си. Премина бързо през обширния, кънтящ хол на зданието, обзет от парещо, отмъстително негодувание. Няма вече да търпи, си каза той, просто вече няма да търпи това. Когато стигна до входа, зърна полковник Корн, който ситнеше нагоре по широкото стълбище, и се зарадва на щастливата случайност. Пое си дълбоко дъх, за да се стегне, и храбро тръгна напред да го пресрещне.
— Господин полковник, няма вече да търпя това — заяви той с буйна решителност и обезсърчен видя как полковник Корн продължи да се изкачва с малки, бързи стъпки по стълбите, без дори да го забележи.
— Полковник Корн!
Тантурестата, отпусната фигура на висшия офицер се спря, обърна се и бавно заситни надолу.
— Какво има, господин свещеник?
— Полковник Корн, искам да говоря с вас за тазсутрешната злополука. Това беше нещо ужасно, ужасно!