— Caro, пошепна тя дрезгаво, сякаш от дълбочините на спокоен, сладострастен унес. — Оооо, caro mio!
Той погали косата й. С дива страст тя мушна устата си в лицето му. Облиза врата му. Обви го с ръце и го притисна до себе си. Той почувствува как възторжено се влюбва все повече в нея, докато тя го целуваше непрекъснато с устни, които пущаха пара, които бяха мокри и меки, които му шепнеха с обожание някакви ниски, несвързани звуци в забрава и опиянение. И докато едната галеща ръка се плъзгаше ловко надолу под колана на панталона му, другата тайно и предателски опипваше пода, търсейки ножа, който най-после намери. Той се спаси в последния миг. Още искаше да го убие! Йосарян беше поразен и смаян от нейната безчестна хитрост, извъртя ножа от китката й и го захвърли настрани. Скочи от леглото и се изправи на крака. Лицето му бе пламнало от объркване и разочарование. Не знаеше дали да хукне през вратата и да избяга на свобода, или да се отпусне на леглото, за да прави любов с нея, и малодушно да се остави на милостта й. Тя не му даде възможност да направи нито едното, нито другото, защото ненадейно избухна в сълзи. Това съвсем го зашемети.
Сега тя плачеше само от скръб, дълбока, съсипваща, смирена скръб, забравяйки всичко наоколо си. Както седеше, навела буйната си, горда, красива глава с отпуснати рамене и унил дух, отчаяният й вид предизвикваше състрадание. Сега беше невъзможно човек да се усъмни в страданието й. Дълбоки, мъчителни ридания я задавяха и разтърсваха. Тя вече не съзнаваше, че той е до нея, вече не се интересуваше от нищо. Йосарян би могъл да излезе напълно безопасно от стаята и да си отиде. Но реши да остане, за да я утеши и да й помогне.
— Стига, стига — подканваше я той, мърморейки едва разбираемо, сложил ръка на раменете й. Спомни си с болезнена тъга колко омаломощен и онемял се бе чувствувал в самолета на връщане от Авиньон, когато Сноуден не преставаше да хленчи, че му е студено, че му е студено, и единственото, което Йосарян можеше да му отговори, беше: „Хайде, хайде. Хайде, хайде.“ — Стига, стига — повтори той сега състрадателно. — Стига, стига.
Тя си почиваше, облегната на него, и плака, докато, изглежда, нямаше вече сили да плаче. Не го погледна нито веднъж, като престана да плаче, и той й подаде кърпичката си. Обърса бузите си със слаба, учтива усмивка и му подаде обратно кърпичката, пошепвайки: „Grazie, grazie“, с кротко, моминско благоприличие и после, без никакъв знак за промяна в настроението й, внезапно се нахвърли да му издере очите с нокти. Удари го с двете си ръце и нададе победоносен писък.