— Caramba! — възкликна тя разярена и започна да се блъска като дива котка, докато той я вмъкна в палатката и я хвърли на земята.
— Хей, какво става? — запита сънливо един от съквартирантите.
— Дръж я, докато се върна — заповяда му Йосарян, издърпа го от леглото му, тласна го отгоре й и хукна навън. — Дръж я.
— Оставете ме да го убия и аз ще се начукам с всички вас — предложи тя.
Щом видяха, че има момиче в палатката, и другите съквартиранти скочиха от леглата си и се опитаха да я накарат да се чука най-напред с тях, а в това време Йосарян изтича да извика Джоу Гладника, който спеше като младенец. Йосарян вдигна котката на Хъпъл от лицето на Джоу Гладника и го събуди, като разтърси рамото му. Джоу Гладника се облече бързо. Този път те насочиха самолета на север, далеч зад неприятелските линии в Италия. Когато дойдоха над равна местност, закачиха един парашут на курвата на Нейтли и я избутаха през люка. Йосарян беше сигурен, че най-после се е отървал от нея и се чувствуваше облекчен. Както наближаваше палатката си в Пианоза, една фигура се изправи в мрака до самата пътечка и той припадна. Когато се свести, бе седнал на земята и чакаше тя да забие ножа, почти доволен, че най-после смъртоносният удар ще му донесе спокойствие. Вместо това една приятелска ръка му помогна да стане на крака. Беше пилот от ескадрилата на Дънбар.
— Как я караш? — запита пилотът с шепот.
— Доста добре — отговори Йосарян.
— Видях те, че падна. Помислих, че ти се е случило нещо.
— Струва ми се, че припаднах.
— Носи се слух в нашата ескадрила, че си им казал, че вече няма да участвуваш в бойни полети.
— Истина е.
— После дойдоха от щаба на групата и ни казаха, че не било вярно, само си се пошегувал.
— Лъжа е.
— Мислиш ли, че ще ти се размине?
— Не знам.
— Какво ще ти направят?
— Не знам.
— Мислиш ли, че ще те предадат на военен съд за дезертьорство в лицето на неприятеля?
— Не знам.
— Дано да ти се размине — каза пилотът от ескадрилата на Дънбар и изчезна в сенките. — Обади се да кажеш как караш.
Йосарян погледа втренчено след него няколко секунди и продължи към палатката си.
— Пет! — чу той няколко крачки по-нататък. Беше Апълби, който се криеше зад едно дърво. — Как я караш?
— Доста добре — каза Йосарян.
— Чух да казват, че щели да те заплашат с военен съд за дезертиране в лицето на неприятеля. Но че нямало да те предадат на съда, защото не били сигурни, че имат право. И защото можело да се изложат пред новите началства. Освен това ти си още доста голям герой, загдето прелетя два пъти над моста при Ферара. Май си най-големият герой, когото имаме сега в групата. Помислих си, че може би трябва да знаеш, че те само блъфират.
— Благодаря, Апълби.
— Само по тази причина заговорих, за да те предупредя.
— Ценя жеста ти.
От стеснение Апълби почна да рови пръстта с токовете си.
— Съжалявам, че се бихме в офицерския клуб, Йосарян.
— Остави това.
— Но не почнах аз. Май че вината бе на Ор, той ме удари в лицето с хилката за пинг-понг. Защо ли ме удари?
— Защото ти печелеше играта.
— Че не трябваше ли да печеля? Нали това се цели? Но понеже сега е мъртъв, май че няма значение дали аз съм по-добър на пинг-понг от него, или не, нали?
— Май че няма.
— И се извинявам за ония атебринови хапчета, когато пътувахме за Европа. Щом искаш да хванеш малария, сигурно си е твоя работа, нали?
— Нищо, няма значение.
— Но аз само исках да си изпълня дълга. Изпълнявах заповеди. Винаги са ме учили да изпълнявам заповеди.
— Нищо, нищо. Няма значение.
— Знаеш ли, аз казах на полковник Корн и на полковник Каткарт, че според мен не трябва да те карат да летиш още, щом не искаш, и те ми казаха, че са разочаровани от мен.
Йосарян се усмихна с унила веселост.
— Сигурно са разочаровани.
— Е, все ми е едно. Брей, ти вече имаш седемдесет и един полета! Би трябвало да е достатъчно. Мислиш ли, че ще ти се размине безнаказано?
— Не.
— Хей, ами че ако оставят да ти се размине, ще трябва да оставят и на всички останали да им се размине, когато и те откажат да летят, нали?
— Затова не могат да ме оставят ненаказан.
— Какво мислиш, че ще направят?
— Не знам.
— Мислиш ли, че ще се опитат да те изправят пред военен съд?
— Не знам.
— Страх ли те е?
— Да.
— Ще продължиш ли да летиш?
— Не.
— Надявам се, че ще се отървеш безнаказано — пошепна Апълби убедено. — Наистина се надявам.
— Благодаря, Апълби.
— И на мен не ми е много приятно да участвувам в толкова бойни полети сега, когато изглежда, че май сме спечелили войната. Ще ти обадя, ако чуя нещо.