— Благодаря, Апълби.
— Хей — извика един приглушен, заповеднически глас от обезлистените, високи до кръста храсти, които растяха на туфа до палатката му, след като Апълби си отиде. Беше Хавърмайър, който се криеше там клекнал и дъвчеше захаросани фъстъци. Пъпките и широките му мазни пори на лицето изглеждаха като люспи. — Как я караш? — запита той, когато Йосарян отиде при него.
— Доста добре.
— Ще участвуваш ли в още полети?
— Не.
— Ами ако се опитат да те принудят?
— Няма да ги оставя.
— Страх ли те е?
— Да.
— Ще те предадат ли на военен съд?
— Вероятно ще се опитат.
— Какво каза майор Майор?
— Майор Майор го няма.
— Изчезнали ли са го?
— Не знам.
— Какво ще правиш, ако решат да те изчезнат?
— Ще се опитам да им попреча.
— Предложиха ли ти някаква спогодба или нещо друго, ако се съгласиш да летиш?
— Пилчард и Рен казаха, че ще наредят така, та да участвувам само в безопасни полети.
Хавърмайър се оживи.
— Хей, ами това изглежда много добра сделка. Аз самият не бих имал нищо против такава сделка. Сигурно веднага си приел.
— Отказах.
— Глупост си направил. — Тъпото, безизразно лице на Хавърмайър се набръчка от смайване. — Я виж ти, ами че такава сделка не е много честна спрямо останалите, нали? Ако ти участвуваш само в безопасни полети, значи някои от нас ще трябва да летят вместо теб на опасните полети, нали?
— Точно така.
— Слушай, това не ми харесва! — възкликна Хавърмайър с негодувание, като се изправи с юмруци на кръста. — Никак не ми харесва. Значи те са готови да ми го зачукат царски само защото ти си такъв бъзливец, че не смееш вече да участвуваш в бойни полети, а?
— Разправяй се с тях — каза Йосарян и бдително сложи ръка на пистолета си.
— Не, не те упреквам — каза Хавърмайър, — макар че не си ми приятен. Знаеш ли, и аз много не се радвам, че трябва да участвувам в още много полети. Няма ли начин и аз да се измъкна?
Йосарян се захили иронично и каза на шега:
— Запаши си един пистолет и тръгни да маршируваш с мен.
Хавърмайър замислено разтърси глава.
— Виж, това не бих могъл да направя. Мога да опозоря жена си и малкия, ако се държа като страхливец. Никой не обича страхливците. Освен това аз искам да остана в запаса, когато свърши войната. Получаваш петстотин долара годишно, ако останеш в запаса.
— Тогава продължавай да летиш.
— Да, май че ще трябва. Слушай, мислиш ли, че има някаква вероятност да те извадят от строя и да те върнат в Щатите?
— Не.
— Но ако те върнат и ти позволят да вземеш още един човек със себе си, ще избереш ли мене? Не вземай хора като Апълби. Вземи мене.
— Че защо, дявол да го вземе, ще ми позволят такова нещо?
— Не знам. Но ако ти позволят, спомни си, че аз пръв съм те помолил, а? И ми се обади да кажеш как я караш. Ще те чакам тук в тия храсти всяка вечер. Ако не ти направят нищо лошо, може би и аз ще откажа да летя. Окей?
През цялата следваща вечер хора постоянно изскачаха пред него от мрака, за да го попитат как я кара, и с уморени, смутени лица го молеха да им довери тайните си на основание на някакво скрито и болнаво родство, което той и не подозираше, че съществува. Летци от ескадрилата, които едва познаваше, изскачаха пред него изневиделица, както си вървеше, и го питаха как я кара. Дори хора от други ескадрили идваха един по един да се скрият в тъмнината и после изведнъж да изскочат. Където и да отидеше след залез слънце, навсякъде някой го дебнеше из засада, скачаше и го питаше как я кара. Хора изскачаха иззад дървета, из храсти, от канавки и високи бурени, иззад ъглите на палатките и калниците на паркирани коли. Дори един от съквартирантите му изскочи да го пита как я кара и го увещаваше после да не казва на другите съквартиранти, че го е питал. Йосарян се приближаваше към всеки крайно предпазлив и кимащ силует, като слагаше ръка на пистолета си, тъй като никога не знаеше дали сянката, която му вика „пет!“, няма коварно да се превърне в курвата на Нейтли или, още по-лошо — в някакъв агент на надлежно установената власт, който да му стовари безжалостно някоя сопа по главата и да го онесвести. Започна да изглежда, като че ли те ще трябва да направят нещо подобно. Не искаха да го предадат на военния съд за дезертьорство в лицето на неприятеля, защото на сто тридесет и пет мили от неприятеля едва ли би могло да се нарече „в лицето на неприятеля“ и защото Йосарян беше онзи, който в края на краищата разруши моста при Ферара, като прелетя два пъти над целта и уби Крафт — той почти винаги забравяше Крафт, когато броеше мъртвите, които бе познавал. Но трябваше да му направят нещо и всички мрачно чакаха да видят какво ужасно нещо ще бъде то.