Този път Йосарян и Дънбар бяха попаднали в добро отделение, в едно от най-добрите, в които бяха имали удоволствието да лежат. С тях беше и двадесет и четири годишният пилот на изтребител, капитанът с редките златисти мустаци, който бил свален над Адриатическо море посред зима и дори не настинал. Сега, понеже вече беше настъпило лятото, капитанът не казваше, че е бил свален в морето, а че имал грип. На леглото отдясно на Йосарян все още лежеше в любовна поза по корем изплашеният капитан, който имаше малария и бе ухапан от комар по задника. Отвъд пътеката, срещу Йосарян, лежеше Дънбар, а до Дънбар беше леглото на артилерийския капитан, с когото Йосарян престана да играе шах. Капитанът беше добър играч на шах и игрите бяха винаги интересни. Йосарян престана да играе шах с него, защото партиите бяха толкова интересни, че ставаха чак глупави. След това имаше един образован, патриотично настроен тексасец от Тексас, който приличаше на артист от цветен филм и смяташе, че заможните хора, тоест порядъчните, трябва да имат повече гласове в изборите, отколкото скитниците, курвите, престъпниците, дегенератите, атеистите и непорядъчните, тоест голтаците.
В деня, когато донесоха тексасеца, Йосарян внасяше ритъм в писмата. Беше пак спокоен, горещ, несмущаван от нищо ден. Горещината тегнеше върху покрива и приглушаваше всички звуци. Дънбар пак лежеше неподвижно по гръб, втренчил като кукла очи в тавана. Мъчеше се здравата да си удължи живота. Постигаше това, като си създаваше скука. Дънбар толкова много се мъчеше да удължи живота си, че Йосарян го помисли за умрял. Туриха тексасеца на едно легло в средата на отделението и не след дълго той започна да раздава щедро своите възгледи. Дънбар щръкна в леглото си.
— Това е то — извика той възбудено. — Нещо липсваше, през всичкото време знаех, че нещо липсва, и сега знам какво е то. — Удари с юмрук по дланта си. — Няма патриотизъм — заяви той.
— Прав си! — извика му Йосарян. — Прав си, прав си, прав си! Топлите кренвирши, бруклинския отбор „Доджърс“, маминия ябълков пай! Ето за какво се борят всички. Но кой се бори за порядъчните хора? Кой се бори за повече гласове за порядъчните хора? Няма патриотизъм, това е. А няма и матриотизъм.
Офицерският кандидат, който лежеше вляво от Йосарян, не се трогна.
— Кой дава пет пари за такива лайна? — изрече той вяло и се обърна на другата страна, за да заспи.
Тексасецът се оказа добродушен, благороден и обичлив. След три дни никой не можеше да го понася.
Тръпки на отегчение полазваха като гъдел по гърбовете им и всички бягаха от него — всички освен войника в бяло, който нямаше тази възможност. Войникът в бяло беше обвит от глава до пети в гипс и марля. Имаше две безполезни ръце и два безполезни крака. Бяха го вмъкнали в отделението през нощта и болните разбраха, че е между тях едва когато се събудиха на сутринта. Тогава видяха доста странни, повдигнати крака и двете странни ръце, прикрепени отвесно — и четирите му крайника бяха странно издигнати във въздуха с оловни тежести, които, без изобщо да помръднат, висяха зловещо над леглото. В превръзките, от вътрешната страна на лактите, бяха зашити ципове, през които му вкарваха прозрачна течност от прозрачен буркан. Тънка цинкова тръба се изкачваше от циментовия под до слабините му и се свързваше с тънко каучуково черво, което поемаше беззвучно течността от бъбреците му и безпрепятствено я изливаше в един затворен прозрачен съд на пода. Когато бурканът на пода се напълнеше, бурканът, от който пълнеха вената в лакътя му, се изпразваше; бързо сменяха двата съда, така че течността отново да може да мине капка по капка през тялото му. Всичко, което въобще можеше да се види от войника в бяло, беше една неравна черна дупка на мястото на устата.
Войникът в бяло беше настанен до тексасеца, а тексасецът седеше обърнат настрани в леглото си и му говореше цяла сутрин, цял следобед и цяла вечер с любезен и съчувствен, провлечен глас. Никак не се смущаваше от това, че не получаваше отговор.
Мереха температурата на болните два пъти на ден. Рано сутрин и късно следобед сестра Крамър влизаше в отделението със съд, пълен с термометри, и тръгваше от единия до другия край на отделението, после обратно, като на всеки човек даваше по термометър. Справяше се с войника в бяло, като мушкаше термометъра в дупката над устата му и го оставяше закрепен на долния ръб. Когато се върнеше на първото легло, тя вземаше термометъра и записваше температурата, след това минаваше на следващото легло и продължаваше обиколката си из отделението. Един следобед, когато бе завършила първата обиколка и дойде повторно до войника в бяло, тя погледна термометъра и откри, че болният е мъртъв.