Денем всички го избягваха, дори Арфи, и Йосарян разбра, че събрани заедно и на дневна светлина, те са много по-различни, отколкото сами и в тъмнина. Не се интересуваше от тях, когато обикаляше наоколо заднишком, с ръка на пистолета, и очакваше най-последните ласкателства, заплахи и примамки от щаба на дивизията, щом капитаните Пилчард и Рен се върнеха с колата от някое бързо съвещание на полковник Каткарт и полковник Корн. Джоу Гладника рядко се мяркаше наоколо и единственият друг човек, който го заговаряше, беше капитан Блак. Винаги когато му се обадеше, той му викаше „Старо пиратско знаме“ с весел, подигравателен глас, а когато се върна от Рим към края на седмицата, му каза, че курвата на Нейтли била изчезнала. На Йосарян му дожаля, усети как болка на копнеж и угризение прободе сърцето му. Тя му липсваше.
— Изчезнала? — отекна той глухо.
— Да, изчезнала е. — Капитан Блак се изсмя. Вечно сълзящите му очи се бяха свили от умора и по слабото му, заострено лице бе набола рядка, червеникаворуса четина. Той разтърка торбичките под очите си с юмруци. — Смятах между другото да се позабавлявам с тая глупава женска, понеже така и така съм в Рим, само колкото да си припомня доброто старо време. Знаеш, само колкото да накарам оня хлапак Нейтли да се обърне в гроба си, ха-ха-ха! Помниш ли как го тормозех? Но къщата е празна.
— Не ти ли казаха нещо за нея? — помъчи се да изкопчи още нещо Йосарян, който непрекъснато мислеше за момичето, питаше се дали то страда и почти се чувствуваше самотен и изоставен без нейните ожесточени и неукротими нападения.
— Няма никого там — възкликна весело капитан Блак. Мъчеше се да накара Йосарян да разбере. — Не разбираш ли? Всички са изчезнали. Цялата къща е разбишкана.
— Изчезнали?
— Да, изчезнали са. Изхвърлили ги направо на улицата.
Капитан Блак отново се изкикоти от сърце и от радост острата му адамова ябълка заподскача нагоре-надолу на мършавата шия. — Заведението е празно. Военната полиция разбишкала целия апартамент и изгонила курвите. Да се пукнеш от смях, а?
Йосарян се изплаши и започна да трепери.
— Защо са направили това?
— Защо да не го направят? — отговори капитан Блак с темпераментен жест. — Изритали ги право на улицата. Как ти харесва това? Цялата банда.
— А какво е станало със сестричката?
— Изхвърлена е на улицата — засмя се капитан Блак. — Изхвърлили я заедно с другите жени. Право на улицата.
— Ама тя е още дете! — възрази страстно Йосарян. — Не познава никой друг в града. Какво ще стане с нея?
— Какво ме е грижа, дявол да го вземе — отвърна капитан Блак, като равнодушно повдигна рамене. После зяпна внезапно към Йосарян с изненадано лице и хитър блясък на възбудено любопитство в очите. — Слушай, какво ти става? Ако знаех, че толкова ще се отровиш от тая новина, веднага щях да дойда да ти я кажа, та да се спукаш от яд. Хей, къде отиваш? Върни се! Ела тука да се пукнеш от яд!
39
Вечният град
Йосарян самоволно напусна ескадрилата. Без да иска разрешение, замина с Майлоу, който, както самолетът летеше към Рим, поклати укоризнено глава и свил благочестиво устни, съобщи с черковен тон на Йосарян, че се срамува от поведението му. Йосарян кимна. Йосарян представлявал неприлично зрелище, като се разхождал заднишком с пистолет на кръста и отказвал да участвува в бойни полети, каза Майлоу. Йосарян пак кимна. Това било нечестно спрямо ескадрилата и затруднявало началниците му. Поставяло и самия Майлоу в неудобно положение. Йосарян пак кимна. Хората почвали да мърморят. Не било честно Йосарян да мисли само за собствената си сигурност, когато хора като Майлоу, полковник Каткарт, полковник Корн и бившият ефрейтор Уинтъргрийн били готови да направят всичко, което могат, за да спечелим войната. Летци, изкарали седемдесет полета, почвали да мърморят, защото трябвало да изкарат осемдесет, и имало опасност някои от тях да запашат пистолети и също да тръгнат да се разхождат заднишком. Бойният дух спаднал и всичко това било по вина на Йосарян. Страната била в опасност; той излагал на риск традиционните права на свобода и независимост, като се осмелявал да ги упражнява.
Йосарян, седнал на мястото на втория пилот, продължаваше да кима и се мъчеше да не слуша брътвежите на Майлоу. Курвата на Нейтли беше в ума му, както бяха и Крафт, и Ор, и Нейтли, и Дънбар, и Кид Сампсън, и Макуот, и всички нещастни и глупави, и болни хора, които бе виждал в Италия, Египет и Северна Африка и за които знаеше по други места на света; и Сноуден, и сестричката на курвата на Нейтли тежаха на съвестта му. Йосарян смяташе, че е разбрал защо курвата на Нейтли го държи отговорен за смъртта на Нейтли и иска да го убие. Защо, дявол да го вземе, да не мисли така? Този свят е мъжки и тя, и по-младите от нея имат право да обвиняват и него, и всички по-стари за неестествените трагедии, които ги сполетяваха; точно както и тя, дори в скръбта си, е виновна за всяко причинено от хора нещастие, което сполетява сестричката й и всички други деца след нея. Някои трябва да направи нещо някога. Всяка жертва е виновник, всеки виновник е жертва и някой трябва да възстане някога и да скъса отвратителната верига наследствени навици, която заплашва всички тях. В някои части на Африка търговци на роби още отвличат малки момчета и ги продават за пари на хора, които ги колят и ги ядат. Йосарян се чудеше как деца могат да понасят такива варварски жертвоприношения, без да проявят и най-малък признак на страх или болка. Той приемаше за безспорно, че те понасят всичко стоически. Ако не, разсъждаваше Йосарян, обичаят сигурно щеше да отмре, защото никоя жажда за пари или безсмъртие не може да бъде толкова силна, вярваше той, та да съществува върху нещастието на децата.