Той клател лодката, в която били всички, каза Майлоу и Йосарян кимна още веднъж. Не бил добър член на колектива, каза Майлоу. Йосарян кимаше и слушаше Майлоу, който му говореше, че ако не харесва начина, по който полковник Каткарт и полковник Корн командуват групата, най-прилично ще бъде от негова страна да емигрира, вместо да подклажда недоволство тук. Йосарян се въздържа и не изтъкна, че полковник Каткарт, полковник Корн и Майлоу могат и тримата да емигрират, ако не харесват начина, по който той подклажда недоволство. И двамата — и полковник Каткарт, и полковник Корн — се държели много добре с Йосарян, каза Майлоу; не му ли дадоха медал след последното нападение на Ферара и не го ли произведоха капитан? Йосарян кимна. Не го ли хранеха и не му ли даваха заплата всеки месец? Йосарян пак кимна. Майлоу беше сигурен, че те ще бъдат милостиви, ако той отиде да им се извини и се разкае, като при това обещае да изкара осемдесет полета. Йосарян каза, че ще си помисли, и със затаен дъх се молеше да се приземят безопасно, когато Майлоу спусна колесника и се плъзна към пистата. Странно, колко бе намразил летенето!
Рим беше в развалини, забеляза той, когато самолетът се приземи. Летището беше бомбардирано преди осем месеца и неравни отломки от бял камък бяха събрани с булдозери в плоски могили от двете страни на входа покрай телената ограда на аеродрума. Колизеят представляваше разсипана черупка и Константиновата арка бе срутена. Апартаментът на курвата на Нейтли бе опустошен. Момичетата ги нямаше и единствената жива душа там беше старата жена. Прозорците на апартамента бяха изпочупени. Тя беше навлякла пуловери и поли и се бе пребрадила с тъмен шал. Седеше на нетапициран стол до електрически котлон със скръстени ръце и чакаше да кипне водата в очукания алуминиев чайник. Говореше си нещо на глас, когато Йосарян влезе, и застена, щом го видя.
— Няма ги — изстена тя, преди още той да я запита. Хванала лактите си с ръце, тя се люлееше печално напред-назад, седнала на скърцащия стол. — Няма ги.
— Кого няма?
— Всички. Всичките бедни момичета.
— Къде са?
— Отидоха си. Изгониха ги на улицата. Всички си отидоха. Горките млади момичета.
— Кой ги изгони? Кой направи това?
— Едни високи войници с бели шлемове и палки. И също нашите карабинери. Дойдоха с палки и ги пропъдиха. Не ги оставиха дори да си вземат палтата. Горките! Просто ги изгониха на студа.
— Арестуваха ли ги?
— Прогониха ги.
— Защо са ги прогонили, щом не са ги арестували?
— Не знам — хълцаше старицата. — Не знам. Кой ще ме гледа? Кой ще се погрижи за мен сега, като горките момичета си отидоха? Кой ще ме гледа?
— Трябва да е имало причина — настояваше Йосарян, като удряше дланта си с юмрук. — Те не могат току-така да нахълтат тука и да изгонят всички.
— Никаква причина — вайкаше се старицата. — Никаква причина!
— Какво право имаха да влязат тук?
— Параграф 22.
— Какво! — Йосарян замръзна на мястото си от страх и тревога. — Какво казахте?
— Параграф 22 — повтори старата жена, като си клатеше главата нагоре-надолу. — Параграф 22. Параграф 22 казвал, че имали право да правят онова, което не можем да ги спрем да направят.
— Какво, дявол да го вземе, говорите? — изкрещя й Йосарян със смаяно, бясно негодувание. — Как разбрахте, че е параграф 22? Кой, дявол да го вземе, ви каза, че е параграф 22?