— Войниците с белите шлемове и палките. Момичетата плачеха. „Направили ли сме нещо лошо?“ — питаха те. Войниците казаха не и ги изтласкаха през вратата с палките. „Тогава защо ни гоните?“ — питаха момичетата. „Параграф 22“ — отговориха войниците. „Какво право имате?“ — казваха момичетата. „Параграф 22“ — казваха войниците. Все това казваха. „Параграф 22, параграф 22.“ Какво значи това параграф 22? Какво е параграф 22?
— Не ви ли го показаха? — запита Йосарян, като се разхождаше наоколо и тропаше с крака от яд и мъка. — Не ги ли накарахте да ви го прочетат?
— Не били длъжни да ни показват параграф 22 — отговори старицата. — Законът казвал, че не са длъжни.
— Кой закон казва, че не са длъжни?
— Параграф 22.
— О, по дяволите! — възкликна с горчивина Йосарян. — Бас държа, че въобще няма такъв параграф. — Той се спря на едно място и печално огледа стаята. — Къде е старецът?
— Няма го — каза печално старицата.
— Няма го?
— Умря — рече старата жена, кимайки, за да подчертае скръбта си, и посочи с длан главата си. — Нещо се скъса вътре. Беше си жив и след миг — мъртъв.
— Не може да бъде! — извика Йосарян, готов да спори ожесточено. Но, разбира се, той знаеше, че това е вярно, знаеше, че е логично и вярно; и този път старецът бе тръгнал с мнозинството.
Йосарян се завъртя и с тежка стъпка заобикаля из апартамента, мрачно намръщен, като с песимистично любопитство надзърташе в стаите. Всичко, направено от стъкло, беше изпочупено от палките на войниците. Откъснати завеси, завивки и постелки лежаха захвърлени на пода. Столове, маси и тоалетни масички бяха съборени. Всичко, което можеше да се счупи, бе счупено. Опустошението бе пълно. Никакви диви вандали не биха могли да направят повече. Всички прозорци бяха строшени и през разбитите стъкла мракът струеше във всяка стая като поток от мастилени облаци. Йосарян си представяше тежките, смазващи стъпки на военните полицаи с техните бели шлемове. Можеше да види пламенната и злобна веселост, с която те са опустошавали всичко, тяхното лицемерно, безпощадно чувство за закон и предана служба. Горките млади момичета, всички бяха изчезнали! Всички бяха изчезнали освен плачещата старица, облечена в два дебели пуловера — кафяв и сив — и пребрадена с черен шал; скоро и тя щеше да изчезне.
— Няма ги — завайка се тя, когато той се върна, преди още да може да заговори. — Кой ще ме гледа сега?
Йосарян не обърна внимание на въпроса й.
— Ами приятелката на Нейтли, чул ли е някой нещо за нея? — попита той.
— Няма я!.
— Знам, че я няма. Но обадила ли се е някому? Знае ли някой къде е?
— Няма я.
— А сестричката? Какво стана с нея?
— Няма я — отговори старицата, без да промени тона си.
— Разбирате ли за какво говоря? — запита Йосарян остро, като се втренчи в очите й, за да види дали не му отговаря в полусънно състояние. Повиши глас: — Какво стана със сестричката, с момиченцето?
— Няма я, няма — отговори старицата, като раздразнено вдигна рамене, ядосана от настойчивостта му. Тихите й ридания станаха по-високи. — Изгониха я заедно с другите, изгониха я на улицата. Не я оставиха дори да си вземе палтото.
— Къде отиде?
— Не знам, не знам.
— Кой ще се грижи за нея?
— Кой ще се грижи за мен?
— Тя не познава никой друг, нали?
— Кой ще се грижи за мен?
Йосарян остави пари в скута на старицата — странно колко много неправди, изглежда, оправяха парите — и излезе от апартамента, псувайки разпалено параграф 22, докато слизаше по стълбите, макар и да знаеше, че няма такъв параграф. Той бе уверен, че параграф 22 не съществува, но това нямаше значение. Това, което имаше значение, бе, че всички мислеха, че съществува, и то беше много по-лошо, защото липсваше предмет или текст, който да можеш да осмееш, да опровергаеш, да обвиниш, да критикуваш, да атакуваш, да измениш, да мразиш, да ругаеш, да оплюеш, да разкъсаш на късове, да стъпчеш или да изгориш.
Вън беше студено и тъмно; пронизваща, блудкава, рядка мъгла лежеше във въздуха и се оцеждаше по големите неполирани каменни блокове на къщите и пиедесталите на паметниците. Йосарян изтича обратно при Майлоу и се разкая. Каза, че съжалява, и знаейки много добре, че лъже, обеща да извърши още толкова бойни полета, колкото иска полковник Каткарт, ако Майлоу използува влиянието си в Рим, за да му помогне да открият сестричката на курвата на Нейтли.
— Тя е само дванадесетгодишна и е девствена — обясни той тревожно. — Искам да я намеря, преди да е твърде късно.
Майлоу отговори на молбата му с блага усмивка.
— Имам тъкмо такава дванадесетгодишна девственица, каквато търсиш — обяви той тържествуващо. — Тази дванадесетгодишна девственица е всъщност тридесет и четири годишна, но е била отгледана от крайно строгите си родители при диета с ниско съдържание на белтъчини и е започнала да спи с мъже едва…