— Какво още чакате тук? — запита той студено. — Искате да ви арестувам ли?
Йосарян излезе от кабинета, слезе по стълбите и се озова на мрачната, подобна на гробница улица, като се размина в преддверието с пълната жена с брадавиците и двойната гуша — тя вече се връщаше обратно. Вън нямаше никаква следа от Майлоу. Всички прозорци бяха тъмни. Пустият тротоар се изкачваше стръмно и непрекъснато на разстояние от няколко блока. Виждаше ярките светлини на широк булевард на горния край на дългата, павирана, стръмна улица. Полицейският участък беше почти на дъното; жълтите крушки пред входа съскаха във влагата като мокри факли. Валеше дребен, студен дъжд. Той тръгна бавно, изкачвайки се с усилие по стръмнината. Скоро дойде до един тих, уютен, привлекателен ресторант с червени кадифени завеси на прозорците и със син неонов надпис до вратата, който гласеше: РЕСТОРАНТ „ТОНИ“ — ОТЛИЧНА ХРАНА И НАПИТКИ. НЕ ВЛИЗАЙТЕ. За миг синият неонов надпис го изненада, но не особено много. Нищо нелогично не изглеждаше чудато в тази странна, разкривена обстановка. Върховете на отвесните здания бяха наклонени в някаква свръхестествена, сюрреалистична перспектива и улицата изглеждаше килната. Той вдигна яката на топлата си вълнена куртка и се сгуши в реверите й. Нощта беше сурова. Едно босо момче, облечено с тънка риза и тънки, парцаливи панталони, излезе от тъмнината. Момчето имаше черна коса и се нуждаеше от подстригване, обуща и чорапи. Болнавото му лице беше бледо и тъжно. Стъпките му правеха зловещи, меки, шляпащи звуци в дъждовните локви и Йосарян бе така развълнуван от неговата бедност, изпита такава прекомерна жал, че му идеше да смаже бледото му, тъжно, болнаво лице с юмрук, да го премахне от света с един удар, защото му напомняше за всички бледи, тъжни, болнави деца в Италия, които в същата тази нощ имаха нужда от подстригване, от обуща и чорапи. То накара Йосарян да мисли за сакати и куци хора, за премръзнали и гладни мъже и жени и за всички безмълвни, бездейни, предани майки с неподвижни, замаяни очи, които същата нощ кърмят децата си навън с изстиналите си животински вимета, безчувствено разголени под същия пронизващ дъжд. Крави. Сякаш само чакала да отмине момчето, една кърмеща майка безшумно мина край него, прегърнала пеленаче, увито в черни дрипи, и на Йосарян му идеше да смаже и нея, защото му напомняше за босото момче с тънка риза и тънки, парцаливи панталони, и за цялата зъзнеща, затъпяваща мизерия в един свят, който никога не е дал достатъчно топлина, храна и справедливост за всички, а само за шепа находчиви и безскрупулни хора. Каква гадна земя! Той се питаше колко ли хора бедствуват в същата тази нощ дори в собствената му благоденствуваща страна, колко домове са бордеи, колко съпрузи са пияни и колко жени бити, колко деца са тормозени, оскърбявани или изоставени. Колко семейства гладуват, защото нямат пари да си купят храна. Колко сърца са разбити. Колко души ще се самоубият същата тази нощ, колко ще полудеят. Колко хлебарки и собственици на сгради ще тържествуват. Колко печеливши губят, колко успехи са неуспехи, колко богати са бедни. Колко всезнайковци, са глупаци. Колко щастливо завършващи истории завършват нещастно. Колко почтени хора са лъжци, колко храбреци — страхливци, колко честни хора — предатели, колко свети хора — безчестни, колко хора на доверени постове са продали душите си на негодници за дребни суми, колко изобщо не са имали никога душа. Колко прави и тесни пътища са криви пътища. Колко най-добри семейства са най-лоши семейства и колко добри хора са лоши хора.
Когато ги събереш всичките и после извадиш лошите от сбора, може да останат само децата и още може би Албърт Айнщайн и някой стар цигулар или скулптор някъде. Йосарян вървеше самотен и измъчен, чувствувайки се отчужден, и не можеше да изличи от съзнанието си мъчителния образ на босото момче с болезнени бузи, докато не зави зад ъгъла и най-после не излезе на булеварда, където един военен от някаква съюзна войска се гърчеше на тротоара. Беше млад лейтенант с дребно, бледо, детско лице. Шест войници от различни армии се бореха с разни части на тялото му и се мъчеха да му помогнат, като го държаха да не се мята. Той скимтеше и пъшкаше неразбираемо през стиснатите си зъби; очите му бяха обърнати нагоре.