— Гледайте да не си прехапе езика — ги посъветва уместно нисък сержант, който стоеше до Йосарян, и един седми войник се хвърли в борбата и се залови с лицето на болния лейтенант. Изведнъж войниците спечелиха борбата и се спогледаха нерешително, защото сега вече държаха младия лейтенант неподвижен и не знаеха какво да правят по-нататьк с него. Трепет на малоумна паника премина от едно напрегнато животинско лице на друго.
— Защо не го вдигнете да го сложите на капака на мотора на онзи автомобил? — обади се провлечено един ефрейтор, който стоеше зад Йосарян. Това изглеждаше разумно и затова седмината вдигнаха младия лейтенант и внимателно го сложиха върху капака на паркираната кола, като продължаваха да натискат надолу борещите се крайници. След като го проснаха на капака на мотора на паркираната кола, те пак втренчиха смутено очи един в друг, защото нямаха представа какво да правят с него след това.
— Защо не го вдигнете от капака на тази кола и не го сложите на земята? — каза провлечено същият ефрейтор зад Йосарян. Това също изглеждаше добра идея и те го понесоха обратно към тротоара, но преди да го сложат на земята, един джип с червен прожектор и двама военни полицаи на предната седалка долетя и спря до тях.
— Какво става тук? — извика шофьорът.
— Има гърчове — отговори един от войниците, които се бореха с крайниците на лейтенанта. — Държим го неподвижен.
— Добре. Арестуван е.
— Какво да правим с него?
— Дръжте го под арест! — извика военният полицай, като се превиваше от дрезгав смях, и потегли с пълна скорост.
Йосарян си спомни, че няма билет за отпуска, благоразумно отмина странната група и се упъти към приглушените гласове, които идваха някъде отдалеч от гъстия мрак пред него. Широкият булевард, покрит от дъжда с черни петна, бе осветен на всеки блок от къси, извити електрически стълбове, чиито лампи блещукаха със зловеща, трептяща светлина, обкръжена от димяща, кафява мъгла. От един прозорец над главата си той чу нещастен, умолителен женски глас: „Моля ти се, недей… Моля ти се, недей.“ Отчаяна млада жена с черен шлифер и гъста, черна коса, паднала на лицето й, мина с наведени очи. Пред Министерството на обществените работи, един блок по-нататък, пиян млад войник бе притиснал пияна дама с гръб към една от коринтските колони с канелюри, докато тримата му бойни другари седяха наблизо на стъпалата и го гледаха, сложили винени шишета между коленете си.
— Моля, недейте — говореше пияната дама. — Искам да си ходя вкъщи. Моля, недейте.
Когато Йосарян се обърна да погледне, един от седналите войници изпсува свадливо и хвърли шише по него. Шишето се разби далече, без да го засегне, с кратък и приглушен звук. Йосарян продължи пътя си със същата бавна, отпусната стъпка, мушнал ръце в джобовете си.
— Хайде, миличка — чу той как пияният войник решително я подканваше, — сега е мой ред.
— Моля ви се, недейте — настояваше пияната дама. — Моля ви се, недейте.
На следващия ъгъл, някъде дълбоко в гъстите, непроницаеми сенки на тясната, криволичеща напречна улица, той чу тайнствен, ясно различим звук — някой гребеше сняг с лопата. Отмереният, усилен, напомняш за нещо познато звук на желязна лопата, която стърже бетон, го накара да настръхне от ужас, както слизаше от бордюра на тротоара, за да пресече злокобната улица, и той ускори крачката си, докато натрапчивият, неуместен шум не остана далеч зад него. Сега вече разбра къде се намира: ако продължи все направо, ще стигне до сухия шадраван в средата на булеварда и седем блока по-нататък до офицерския апартамент. Внезапно чу ръмжащи, нечовешки гласове, които разкъсваха призрачната тъма пред него. На ъгъла крушката на електрическия стълб бе изгоряла — половината улица бе потънала в мрак и равновесието на всичко видимо бе нарушено. От другата страна на пресечката един човек биеше куче с тояга, както в съня на Расколников човекът биеше коня си с камшик. Йосарян се напрягаше безпомощно да не вижда и да не чува. Кучето, вързано с конопено въже, скимтеше и квичеше в животинска, смаяна истерия, пълзеше и се влачеше по корем, без да се съпротивява, но човекът продължаваше да го бие още и още с тежката си, гладка тояга. Малка тълпа наоколо гледаше. Една ниска, пълна жена излезе напред и каза:
— Моля, престанете.
— Гледайте си работата! — излая сърдито човекът, вдигайки тоягата си, като че ли ще я удари, и жената овчедушно отстъпи назад с жалък и унизен вид. Йосарян ускори крачката си, за да се махне оттам, почти тичаше. Нощта беше изпълнена с ужаси и му се струваше, че разбира какво е чувствувал Христос, когато е ходел между хората като психиатър в болнично отделение, пълно с луди, или като жертва в затвор, пълен с разбойници. Каква желана гледка трябва да е бил всеки прокажен! На следващия ъгъл един човек биеше зверски малко момче, заобиколен от неподвижна тълпа възрастни зрители, които не се и опитваха да се намесят. Йосарян се отдръпна назад с някакво гадно чувство, че вижда нещо познато. Сигурен беше, че някога преди е бил свидетел на същата отвратителна сцена. Deja vu? Зловещото съвпадение го разтърси и изпълни със съмнение и страх. Беше същата сцена, която бе видял един блок по-долу, макар че всичко в нея изглеждаше различно. Какво става, дявол да го вземе? Ще изскочи ли пак една ниска, пълна жена да каже: „Моля, престанете“ Ще вдигне ли той ръка да я удари и ще отстъпи ли тя? Никой не помръдваше. Детето плачеше непрекъснато, сякаш упоено от нещастието си. Човекът продължаваше да го поваля, нанасяйки му с длан силни, кънтящи удари по главата, като след всеки удар го изправяше на крака, за да го удари отново. Изглеждаше, че в навъсената, свиваща се тълпа никого не го бе много грижа за зашеметеното, бито дете, за да се намеси. Детето бе на не повече от девет години. Раздърпана жена плачеше безшумно, покрила лицето си с мръсен парцал. Момчето бе измършавяло и имаше нужда от подстригване. Яркочервена кръв струеше от двете му уши. Йосарян бързо мина на другата страна на огромния булевард, за да избяга от отвратителното зрелище, и забеляза, че стъпва върху човешки зъби, разпръснати по мокрия лъщящ тротоар, близо до петна кръв, които оставаха лепливи поради тежките дъждовни капки, които се забиваха в кръвта като човешки нокти. Кътници и резци бяха пръснати навсякъде. Той обиколи на пръсти гротескните останки и се приближи до един вход, където плачещ войник държеше пропита с кръв кърпичка на устата си, поддържан, за да не се строполи на земята, от двама други войници, чакащи с мрачно нетърпение да пристигне военната линейка, която най-после издрънча и се появи с кехлибара на пожълтите си фарове, но ги отмина и спря при съседния блок, където ставаше разправия между цивилен италианец, натоварен с книги, и цяла глутница цивилни полицейски агенти, въоръжени с белезници и палки. Пищящият, дърпащ се цивилен беше чернокос човек с лице, побеляло от страх. Очите му пулсираха в трескаво отчаяние и пърхаха като криле на прилеп, когато многобройните високи полицаи го сграбчиха за ръцете и краката и го вдигнаха. Книгите му се разпиляха по паважа. „Помощ“, изпищя той пронизително с глас, задушен от собственото му вълнение, докато полицаите го носеха към отворените задни врати на линейката. „Полиция! Помощ! Полиция!“ Вратите се затвориха, резето бе спуснато и линейката потегли с пълна скорост. Имаше някаква лишена от хумор ирония в смешната паника на човека, който, обграден от полицаи, с пронизителен писък викаше полицията на помощ. Йосарян се усмихна кисело на напразните, нелепи викове за помощ и после се сепна, като си даде сметка, че думите бяха двусмислени; разтревожен, разбра, че може би те не бяха зов към полицията, а героично предупреждение, което един осъден приятел крещи от гроба към всеки, който не е полицай с палка и пистолет, подкрепен от други полицаи с палки и пистолети. „Помощ! Полиция!“, бе извикал човекът и може би е известявал за надвиснала опасност. Йосарян отговори на тази мисъл, като се отдалечи предпазливо от полицаите и едва не се спъна в краката на една едра четиридесетгодишна жена, която с виновен вид бързаше да премине през пресечката, като хвърляше крадешком отмъстителни погледи назад към осемдесетгодишна жена с дебели превързани глезени, която едва се клатушкаше след нея и явно напразно се мъчеше да я настигне. Старицата ситнеше и се задъхваше, като си мърмореше, обезумяла от възбуда. Човек не можеше да не разбере естеството на сцената: явно старата жена преследваше крадла. Първата жена печелеше разстояние преминала бе половината булевард, преди втората жена да стигне до бордюра на тротоара. Леката, противна, тържествуваща усмивка, с която тя поглеждаше назад, бе едновременно злобна и уплашена. Йосарян си даваше сметка, че може да помогне на разтревожената старица, стига само тя да извика, даваше си сметка, че би могъл да изтича и хване едрата жена и да я държи, докато дойде групата полицаи, която беше наблизо, стига само втората жена да му позволеше да се намеси, като нададе вик за помощ. Но старицата отмина, без дори да го види, ужасно, трагично сърдита, като си мънкаше нещо, и скоро първата жена изчезна в сгъстяващите се пластове мрак, а старата жена застена безпомощно по средата на булеварда, замаяна, несигурна, не знаейки нак