Выбрать главу
ал Христос, когато е ходел между хората като психиатър в болнично отделение, пълно с луди, или като жертва в затвор, пълен с разбойници. Каква желана гледка трябва да е бил всеки прокажен! На следващия ъгъл един човек биеше зверски малко момче, заобиколен от неподвижна тълпа възрастни зрители, които не се и опитваха да се намесят. Йосарян се отдръпна назад с някакво гадно чувство, че вижда нещо познато. Сигурен беше, че някога преди е бил свидетел на същата отвратителна сцена. Deja vu? Зловещото съвпадение го разтърси и изпълни със съмнение и страх. Беше същата сцена, която бе видял един блок по-долу, макар че всичко в нея изглеждаше различно. Какво става, дявол да го вземе? Ще изскочи ли пак една ниска, пълна жена да каже: „Моля, престанете“ Ще вдигне ли той ръка да я удари и ще отстъпи ли тя? Никой не помръдваше. Детето плачеше непрекъснато, сякаш упоено от нещастието си. Човекът продължаваше да го поваля, нанасяйки му с длан силни, кънтящи удари по главата, като след всеки удар го изправяше на крака, за да го удари отново. Изглеждаше, че в навъсената, свиваща се тълпа никого не го бе много грижа за зашеметеното, бито дете, за да се намеси. Детето бе на не повече от девет години. Раздърпана жена плачеше безшумно, покрила лицето си с мръсен парцал. Момчето бе измършавяло и имаше нужда от подстригване. Яркочервена кръв струеше от двете му уши. Йосарян бързо мина на другата страна на огромния булевард, за да избяга от отвратителното зрелище, и забеляза, че стъпва върху човешки зъби, разпръснати по мокрия лъщящ тротоар, близо до петна кръв, които оставаха лепливи поради тежките дъждовни капки, които се забиваха в кръвта като човешки нокти. Кътници и резци бяха пръснати навсякъде. Той обиколи на пръсти гротескните останки и се приближи до един вход, където плачещ войник държеше пропита с кръв кърпичка на устата си, поддържан, за да не се строполи на земята, от двама други войници, чакащи с мрачно нетърпение да пристигне военната линейка, която най-после издрънча и се появи с кехлибара на пожълтите си фарове, но ги отмина и спря при съседния блок, където ставаше разправия между цивилен италианец, натоварен с книги, и цяла глутница цивилни полицейски агенти, въоръжени с белезници и палки. Пищящият, дърпащ се цивилен беше чернокос човек с лице, побеляло от страх. Очите му пулсираха в трескаво отчаяние и пърхаха като криле на прилеп, когато многобройните високи полицаи го сграбчиха за ръцете и краката и го вдигнаха. Книгите му се разпиляха по паважа. „Помощ“, изпищя той пронизително с глас, задушен от собственото му вълнение, докато полицаите го носеха към отворените задни врати на линейката. „Полиция! Помощ! Полиция!“ Вратите се затвориха, резето бе спуснато и линейката потегли с пълна скорост. Имаше някаква лишена от хумор ирония в смешната паника на човека, който, обграден от полицаи, с пронизителен писък викаше полицията на помощ. Йосарян се усмихна кисело на напразните, нелепи викове за помощ и после се сепна, като си даде сметка, че думите бяха двусмислени; разтревожен, разбра, че може би те не бяха зов към полицията, а героично предупреждение, което един осъден приятел крещи от гроба към всеки, който не е полицай с палка и пистолет, подкрепен от други полицаи с палки и пистолети. „Помощ! Полиция!“, бе извикал човекът и може би е известявал за надвиснала опасност. Йосарян отговори на тази мисъл, като се отдалечи предпазливо от полицаите и едва не се спъна в краката на една едра четиридесетгодишна жена, която с виновен вид бързаше да премине през пресечката, като хвърляше крадешком отмъстителни погледи назад към осемдесетгодишна жена с дебели превързани глезени, която едва се клатушкаше след нея и явно напразно се мъчеше да я настигне. Старицата ситнеше и се задъхваше, като си мърмореше, обезумяла от възбуда. Човек не можеше да не разбере естеството на сцената: явно старата жена преследваше крадла. Първата жена печелеше разстояние преминала бе половината булевард, преди втората жена да стигне до бордюра на тротоара. Леката, противна, тържествуваща усмивка, с която тя поглеждаше назад, бе едновременно злобна и уплашена. Йосарян си даваше сметка, че може да помогне на разтревожената старица, стига само тя да извика, даваше си сметка, че би могъл да изтича и хване едрата жена и да я държи, докато дойде групата полицаи, която беше наблизо, стига само втората жена да му позволеше да се намеси, като нададе вик за помощ. Но старицата отмина, без дори да го види, ужасно, трагично сърдита, като си мънкаше нещо, и скоро първата жена изчезна в сгъстяващите се пластове мрак, а старата жена застена безпомощно по средата на булеварда, замаяна, несигурна, не знаейки накъде да върви. Йосарян откъсна очи от нея и побърза да се отдалечи засрамен, загдето не бе направил нищо да й помогне. Хвърляйки крадешком виновни погледи, той бягаше победен, уплашен, че старата жена сега може да започне да го преследва, и с радост навлезе в прикриващото убежище на ръмящия, носен от вятъра дъжд и безнадеждния, почти непрогледен мрак. Сган… полицейска сган — всички страни освен Англия бяха в ръцете на банди, на сган, сган, сган. Сган, въоръжена с палки, управлява навсякъде.