Яката и раменете на дрехата му бяха пропити от дъжд. Чорапите му бяха мокри и студени. Следващият електрически стълб също не светеше — стъкленият глобус бе счупен. Сгради и безформени маси течаха безшумно край него, сякаш носени неизменно на повърхността на някакъв вонящ, безкраен прилив. Мина висок калугер, загърнал цялото си лице в груба сива качулка, дори очите му не се виждаха. Стъпки запляскаха равномерно в една локва и Йосарян се уплаши, че пак ще види някое босо дете. Край него бързо мина един изтощен, мъртвешки бледен, печален мъж с черна мушама, със звездовиден белег на бузата, чието сляпо око бе обезобразено от лъскава, голяма като яйце вдлъбнатина. Млада жена със сандали, от които жвакаше вода, изскочи от тъмнината — цялото й лице бе обезобразено от ужасни розови петна от изгаряне, които започваха от врата и се простираха в болезнена сбръчкана ивица нагоре по бузите й чак до над очите. Йосарян изтръпна, не можеше да понася тази гледка. Никой вече няма да я люби. Душата му бе скръбна; копнееше да легне с някое момиче, което да може да обича, да бъде приласкан, възбуден и приспан от нея. Сган с палки го чакаше в Пианоза. Момичетата бяха изчезнали. Графинята и снаха й вече не бяха достатъчно добри за него; сега той бе твърде стар за забавление и закачки, нямаше вече време за такива неща. Лучана бе изчезнала, вероятно е мъртва; ако още не е умряла, сигурно скоро ще умре. Закръглената повлекана на Арфи също бе изчезнала заедно с неприличната си гема на пръстена, а сестра Дъкет се срамуваше, загдето той бе отказал да участвува в бойни полети, и би направила скандал, ако отидеше при нея. Единственото познато момиче наблизо беше грозната прислужница в офицерския апартамент, с която никой от офицерите не бе лягал. Името й беше Микаела, но всички я наричаха с мръсни думи, произнесени със сладък, подкупващ тон, и тя се кикотеше с детска радост, защото не разбираше английски и мислеше, че я ласкаят и си правят невинни шеги. Всичките им лудории я изпълваха с радост и възхищение. Беше щастливо, простодушно, трудолюбиво момиче, което не знаеше да чете и едва можеше да се подписва. Правата й коса бе с цвят на изгнила слама, имаше жълтеникава кожа и късогледи очи и никой от мъжете не бе спал с нея, защото не беше поискал; никой освен Арфи, който я бе изнасилил веднъж същата вечер и след това я бе държал затворена в гардероба почти два часа, сложил ръка на устата й, докато воят на сирените не възвести началото на полицейския час за цивилни лица и тя вече не можеше да излезе навън. След това той я хвърли от прозореца. Мъртвото й тяло още лежеше на тротоара, когато Йосарян пристигна и учтиво си проби път през кръга от съседи, тържествено застанали наоколо с мъждиви фенери в ръце. Всички го изгледаха с гняв и злоба, като се дръпнаха настрани от него, и в мрачните, обвинителни разговори помежду си сочеха с ожесточение към прозорците на втория етаж. Сърцето му се разтупа от страх и ужас при жалната, злокобна, кървава гледка на смазания труп. Той се втурна във входа, хукна нагоре по стълбите и влезе в апартамента, където завари Арфи да се разхожда неспокойно с надута, малко неловка усмивка на лицето. Арфи изглеждаше леко разстроен, като въртеше лулата си в ръце и уверяваше Йосарян, че всичко ще се нареди и че няма защо да се тревожи.
— Само веднъж я изнасилих — обясни му той.
Йосарян бе ужасен.
— Но ти си я убил, Арфи! Ти си я убил!
— О, трябваше да я убия, след като я изнасилих — отвърна Арфи с най-снизходителния си тон. — Ами че не можех да я оставя да обикаля и да говори лошо за нас, нали?
— Но защо изобщо трябваше да я пипаш, тъпо копеле? — изкрещя Йосарян. — Защо не си взе някое момиче от улицата, щом ти е трябвало момиче. Градът е пълен с проститутки.
— О, не, това не е за мен — похвали се Арфи. — Никога в живота си не съм плащал на жена.
— Арфи, ти луд ли си? — Йосарян почти онемя. — Убил си момиче? Ще те турят в затвора.
— О, не — отговори Арфи с пресилена усмивка. — Мен няма да ме затворят. Не могат да турят славния стар Арфи в затвора. Само защото е убил това момиче.
— Но ти си я хвърлил от прозореца. Тя лежи мъртва на улицата.
— Няма право да бъде там — отговори Арфи. — Има полицейски час.