— Глупак! Не си ли даваш сметка какво си направил? — На Йосарян му идеше да сграбчи Арфи за охранените, меки като гъсеница рамене и да го разтърси, за да му вкара малко ум в главата. — Убил си човешко същество. Ще те хвърлят в затвора. Дори може да те обесят.
— О, не вярвам да направят такова нещо — отвърна Арфи с весел кикот, макар че симптомите на нервността му се увеличаваха. Несъзнателно разсипа тютюн върху късите си пръсти, както си играеше с лулата. — О, не, драги мой. Няма да направят подобно нещо на славния стар Арфи. — Той пак се изкикоти. — Ами че тя беше просто слугиня. Не ми се вярва да вдигнат такава врява за една бедна слугиня италианка, когато толкова хиляди хора умират всеки ден. А ти вярваш ли?
— Слушай! — извика Йосарян почти радостно. Ослуша се, наблюдавайки как кръвта се смъкна от лицето на Арфи. Някъде далеч завиха скръбно сирени, полицейски сирени, и почти в следния миг воят се превърна в пронизителна, връхлитаща какофония от зашеметяващи звуци, които сякаш заляха стаята от всички страни.
— Арфи, идат за тебе — извика той в прилив на съчувствие, мъчейки се да надвика шума. — Идат да те арестуват, Арфи, не разбираш ли? Не можеш да отнемеш живота на едно човешко същество и да ти се размине безнаказано, дори когато това същество е бедна слугиня. Не виждаш ли? Не можеш ли да разбереш?
— О, не — настояваше Арфи с неубедителен смях и бледа усмивка. — Не идват да арестуват мен. Не идват за славния Арфи.
Изведнъж Арфи сгърчи лице, като че ли ще повърне. Той се отпусна на един стол вцепенен и разтреперан: късите му ръце подскачаха на скута му. Навън изскърцаха спиращи коли. Веднага прозорците бяха осветени от прожектори. Врати на коли се затръшваха и полицейски свирки пищяха. Разнесоха се груби гласове — Арфи позеленя. Продължавате да клати механично глава със странна, скована усмивка и да повтаря със слаб, глух, монотонен глас, че не идват за него, не за славния Арфи, о, не за него, като се стараеше да убеди себе си, дори когато тежки стъпки на тичащи хора се чуха по стълбите и избумтяха на площадката, дори когато юмруци удариха четири пъти по вратата с оглушителна, неумолима сила. Внезапно вратата на апартамента се отвори широко и двама едри, мускулести военни полицаи с ледени очи и стиснати здрави челюсти влязоха бързо, пресякоха стаята и арестуваха Йосарян.
Арестуваха Йосарян, защото беше в Рим без билет за отпуска.
Извиниха се на Арфи, загдето са нахлули в стаята, и поведоха Йосарян, като го държаха помежду си, стиснали мишниците му като в стоманени белезници. Не му казаха нито дума, докато слизаха по стълбите. Вън други високи военни полицаи с палки и бели шлемовете чакаха пред затворена кола. Поставиха Йосарян на задната седалка, колата потегли с рев и криволичейки през дъжда и мръсната мъгла, стигна до военния затвор. Военните полицаи го заключиха в килия с каменни стени, където той прекара нощта. Призори му донесоха кофа, която да използува като клозет и го закараха на летището, където други двама гиганти с палки и бели шлемове го чакаха при транспортния самолет, чиито мотори вече се загряваха, когато те пристигнаха, и по цилиндричните им зелени капаци сълзяха капки втечнена пара. Военните полицаи не казаха ни дума един на друг. Дори не си и кимнаха. Йосарян никога не бе виждал такива гранитни лица. Самолетът отлетя за Пианоза. Двама други военни полицаи чакаха на пистата. Сега вече станаха осмина. Със завидна, безмълвна дисциплина те се вмъкнаха един след друг в две коли. Под акомпанимента на съскащите гуми префучаха покрай лагерите на четирите ескадрили и спряха пред сградата на щаба на групата, където двама военни полицаи ги чакаха на паркинга. Десетте високи, силни, целенасочени, мълчаливи мъже стърчаха като грамади наоколо му, когато тръгнаха към входа. Стъпките им скърцаха шумно в унисон по насипаната със сгурия пътека. Йосарян имаше впечатление, че всичко се развива с все по-голяма бързина. Беше ужасно изплашен. Всеки един от десетте военни полицаи изглеждаше достатъчно як, за да го убие само с един удар. Стигаше само да го притиснат с масивните си, жилести, грамадни рамене, за да смажат тялото му до смърт. Нищо не можеше да направи, за да се спаси. Не можеше дори да види кои двама го държаха под мишниците, докато го водеха, обграден от плътната колона на полицаите. Те ускориха крачката и нему се струваше, че лети, че краката му не се допират до земята. Полицаите решително подтичваха с ритмични стъпки по широкото мраморно стълбище до горната площадка, където още двама военни полицаи с твърди, непроницаеми лица ги чакаха, за да поведат цялата група с още по-бързи крачки по дългия, поддържан на конзоли балкон над огромния хол. Техните маршируващи стъпки бумтяха по потъмнелите керамични плочки на пода, подобно на внушително, все по-бързо биене на барабани, и отекваха в празния център на сградата, докато се движеха с все по-голяма скорост и точност към кабинета на полковник Каткарт. Бурни ветрове на панически страх забучаха в ушите на Йосарян, когато го насочиха към неизбежната гибел, която го очакваше в кабинета, където полковник Корн, разположил удобно бутовете си в единия ъгъл на писмената маса на полковник Каткарт, го чакаше да го поздрави с добросърдечна усмивка.