— Изпращаме ви в Щатите — каза той.
40
Параграф 22
Имаше, разбира се, засечка.
— Параграф 22 ли? — запита Йосарян.
— Разбира се — жтвърна любезно полковник Корн, след като отпрати мощната стража от снажни военни полицаи с небрежен замах на ръката си и им кимна малко презрително; както винаги той се държеше най-непринудено, когато можеше да бъде най-циничен. Четвъртитите му очила без рамки блестяха с хитра веселост, докато гледаше Йосарян. — В края на краищата не можем току така да ви изпратим в Щатите, а да държим останалите хора тук, нали? Не би било честно спрямо тях.
— Съвършенно прав си, дявол да го вземе — избърбори полковник Каткарт, който се разхождаше тромаво напред-назад из кабинета, подобно на задъхан бик, като пухтеше и се въсеше. — Бих искал да му връзвам краката и ръцете и да го хвърлям в самолета при всеки боен полет. Това бих искал да направя.
Полковник Корн направи знак на полковник Каткарт да мълчи и се усмихна на Йосарян.
— Знаете ли, вие действително създавате ужасни трудности на полковник Каткарт — забеляза той безочливо, явно добре разположен, сякаш този факт не му бе ни най-малко неприятен. — Хората се чувстват нещастни и бойният дух започва да пада. И всичко това е по ваша вина.
— По ваша вина е — възрази Йосарян — защото повишихте броя на задължителните бойни полети.
— Не, вината е ваша, защото вие отказахте да извършите тези полети — отвърна му полковник Корн. — Хората бяха напълно доволни да летят колкото пъти им кажем, докогато мислеха, че нямат друга възможност. Сега вие им дадохте надежда и те се чувстват нещастни. Така че, само вие сте виновен.
— Не знае ли той, че водим война? — запита навъсено полковник Каткарт, който продължаваше да крачи тежко напред-назад, без да погледни Йосарян.
— Сигурен съм, че знае — отговори полковник Корн. — Вероятно по тази причина отказва да лети.
— Няма ли това значение за него?
— Знаете, че се води война. Това няма ли да разколебае решението ви да не участвате вече в нея? — запита полковник Корн с язвителна сериозност, подражавайки на полковник Каткарт.
— Не, сър — отговори Йосарян и почти отвърна с усмивка на усмивката на полковник Корн.
— Страхувах се, че е така — забеляза полковник Корн с обмислена въздишка, като сключи удобно пръсти върху гладкото си, широко, лъскаво, кафяво теме. — Знаете ли, което си е право, ние наистина сме се отнасяли с вас доста добре, нали? Хранихме ви и ви плащахме навреме. Дадохме ви орден и дори ви направихме капитан.
— Не трябваше да го произвеждам капитан! — възкликна с горчивина полковник Каткарт. — Трябваше да го пратя на военен съд, загдето оплеска полета над Ферара, като прелетя два пъти над целта.
— Казах ти да не го повишаваш — рече полковник Корн, — но ти не искаше да ме послушаш.
— Не, не си ми казвал. Каза ми да го повиша.
— Казах ти да не го повишаваш. Но ти не искаше да ме послушаш.
— Трябваше да те послушам.
— Никога не ме слушаш — настояваше полковник Корн с удоволствие — и затова сме сега в това положение.
— Добре де! Престани да ми го натриваш на носа. — Полковвник Каткарт зарови юмруци дълбоко в джобовете си и се обърна настрани с отпуснати рамене. — Вместо да се заяждаш с мен, защо не измислиш какво да правим с него?
— Ще го изпратим май в Щатите — изкикоти се победоносно полковник Корн, като обърна глава от полковник Каткарт към Йосарян. — Йосарян, за вас войната свърши. Ще ви изпратим в Щатите. Вие всъщност не заслужавате това, знаете ли, и то е една от причините, поради които аз нямам нищо против да го направим. Тъй като засега няма никаква друга мярка, която можем да рискуваме да вземем срещу вас, решихме да ви върнем в Щатите. Ние нагласихме тази сделчица, за да…
— Каква сделка? — запита Йосарян с предизвикателно недоверие.
Полковник Корн отметна глава и се разсмя.
— Една крайно гнусна сделка, без никакво съмнение. Абсолютно възмутителна. Но вие бързо-бързо ще я приемете.