— Този параграф 22 е засечка и половина — забеляза той.
— Няма по-добра засечка от него — съгласи се доктор Данийка.
Йосарян виждаше ясно абсолютната логика на параграфа. Съвършената симетричност на постановките разкриваше някаква елиптична точност, изтънчена и възмутителна като в добро произведение на модерното изкуство, и на моменти Йосарян не беше съвсем сигурен дали действително я вижда, както никога не беше съвсем сигурен, когато се касаеше за добро модерно изкуство или за мухите, които Ор бе видял в очите на Апълби. За мухите в очите на Апълби той трябваше да се осланя на думите на Ор.
— О, има мухи, дума да не става — уверяваше го Ор, след като Йосарян и Апълби се бяха били с юмруци в офицерския клуб, — макар че той вероятно не знае това. Затова и не може да вижда нещата такива, каквито са в действителност…
— Хайде де, как може да не знае? — запита Йосарян.
— Защото има мухи в очите си — обясни му отново Ор, като си налагаше търпение. — Как може да види, че има мухи в очите си, щом има мухи в очите?
Това беше доста смислено твърдение, не по-лошо от което и да било друго, и Йосарян беше готов да го приеме, защото Ор беше израснал в някакво затънтено място около Ню Йорк и знаеше за диви животни и насекоми много повече от Йосарян и защото, за разлика от Йосаряновата майка, баща, сестра, брат, леля, чичо, сродници по сватовство, учители, духовни ръководители, законодатели, съседи и вестници, никога дотогава не го бе лъгал за нещо важно. В течение на два-три дни Йосарян размишляваше върху това откритие и най-после реши да стори една добрина, тоест да го съобщи на самия Апълби.
— Апълби, ти имаш мухи в очите си — пошепна му той услужливо, когато се разминаха на входа на парашутната палатка в деня на безопасния полет до Парма.
— Какво? — отвърна рязко Апълби, объркан от обстоятелството, че Йосарян го заговаря.
— Имаш мухи в очите — повтори Йосарян. — Вероятно затова не ги виждаш.
Апълби се отдръпна от Йосарян с израз на омраза и смущение. Начумерен и мълчалив той се качи в джипа с Хавърмайър и те се отправиха по дългия прав път към бараката, където майор Данби, вечно суетящият се началник на оперативния отдел на авиогрупата, ги чакаше, за да даде предварителна инструкция на всички водещи пилоти, командири и щурмани. Апълби заговори с тих глас, за да не го чуе шофьорът или капитанът, който се бе изтегнал със затворени очи на предната седалка на джипа.
— Хавърмайър — каза той колебливо, — имам ли мухи в очите си?
Хавърмайър замига от недоумение.
— Трохи ли? — попита той.
— Не, мухи — каза Апълби.
Хавърмайър отново замига.
— Мухи?
— В очите ми.
— Ти си луд — рече Хавърмайър.
— Не, не съм луд. Йосарян е луд. Само ми кажи дали имам мухи в очите, или не. Хайде, кажи. Мога да понеса истината.
Хавърмайър мушна още едно парче захаросани фъстъци в устата си и се взря съвсем отблизо в очите на Апълби.
— Не виждам никакви мухи — съобщи той.
Апълби въздъхна с дълбоко облекчение. Хавърмайър имаше трохички от захаросани фъстъци, полепени по устните, брадичката и бузите.
— По цялото ти лице има трохи от захаросани фъстъци — забеляза Апълби.
— Предпочитам да имам трохи от захаросани фъстъци по лицето, отколкото мухи в очите отвърна язвително Хавърмайър.
Офицерите от другите звена пристигнаха с камиони за общия инструктаж, който щеше да им бъде даден половин час по-късно. Тримата войници от всеки екипаж не получаваха инструкции и затова бяха откарани направо на летището при самолетите, определени за полета, където останаха да чакат заедно с обслужващия персонал. Офицерите, с които трябваше да летят, отвориха дрънчащите задни вратички на камионите, които ги докараха, и наскачаха на земята. Стана време да се качат на самолетите и да отлетят. Моторите забръмчаха сърдито над подпорите, съпротивявайки се отначало, след това тръгнаха по-бавно и по-гладко, и самолетите, подобни на безоки, глупави, сакати животни, се затътриха тежко, душейки предпазливо покрития с чакъл терен, докато най-после достигнаха края на пистата, бързо се отделиха от земята един след друг с бръмчене и усилващ се рев, подредиха се бавно във формация над пъстрите върхове на дърветата, почнаха да обикалят летището с равномерна скорост, за да се образуват всички звена от по шест самолета, и после се насочиха към небесносините води, над които трябваше да прелетят през първата част от маршрута до целта в Северна Италия или Франция. Самолетите постепенно набраха височина и когато навлязоха в неприятелска територия, бяха вече на девет хиляди фута над земята. Едно от изненадващите усещания винаги беше чувството на спокойствие и пълна тишина, прекъсвана само от кратките откоси, изстрелвани, за да опитат картечниците, от случайно подхвърлена суха, кратка забележка по бордовия микрофон и най-после от отрезвяващото съобщение на командира на всеки самолет, че са вече в бойната зона и скоро ще се насочат към целта. Винаги имаше слънце, винаги се усещаше леко стягане в гърлото поради разредения въздух.