— Я да бръкнем с пръсти в раната му и да му извадим вътрешностите — предложи човекът с острите черти на лицето.
Йосарян склопи очи, надявайки се да помислят, че е в безсъзнание.
— Изгуби съзнание — чу той да казва един от докторите. — Не можем ли да му дадем помощ, преди да е станало твърде късно? Наистина може да умре.
— Добре, вземете го. Дано пукне това копеле.
— Не можете да го лекувате, докато не го приема — каза деловодителят.
Йосарян лежеше със затворени очи и се преструваше на умрял, докато деловодителят го прие, като размести някакви книжа. След това бавно го закараха на носилка на колела в една задушна, тъмна стая, където усети силна топлина от прожектори над главата си и където противната миризма на формалдехид и сладникав спирт беше още по-силна. Приятната, проникваща навсякъде воня беше опияняваща. Усети също миризма на етер и чу да дрънчи стъкло. Със скрита, самодоволна веселост слушаше дрезгавото дишане на двамата доктори. Много се радваше, че те мислеха, че е в безсъзнание, и не знаеха, че ги подслушва. Всичко му изглеждаше много глупаво до момента, когато един от докторите каза:
— Е, мислиш ли, че трябва да му спасим живота? Може да ни се сърдят, ако го спасим.
— Нека го оперираме — каза другият доктор. — Да го разрежем, че веднъж завинаги да видим какво има вътре. Все се оплаква от черния си дроб. На тази рентгенова снимка обаче черният му дроб изглежда много малък.
— Това му е панкреасът, глупако. Това тук е черният дроб.
— Не, не това. Това е сърцето. Обзалагам се на пет цента, че това му е черният дроб. Ще го оперирам и ще разберем кое какво е. Трябва ли първо да си измия ръцете?
— Никаква операция — обади се Йосарян, като отвори очи и се опита да седне.
— Пак се меси разговор от друг град — присмя се възмутен единият от докторите. — Не можем ли да го накараме да си затвори устата?
— Можем да му бутнем пълна упойка. Ето етерът е тук.
— Никаква пълна упойка — намеси се пак Йосарян.
— Пак се обаждат от друг град — каза един от докторите.
— Хайде да му ударим една пълна упойка, та да го приспим. Дадоха му пълна упойка и го приспаха. Събуди се в отделна стая, жаден, задушаваше се от изпарения на етер. Полковник Корн бе до леглото му и спокойно чакаше, седнал на стол, облечен с провисналите си вълнени маслиненозелени панталони и риза в същия цвят. Ласкава, флегматична усмивка висеше на кафявото му лице с брадясали бузи и той леко разтриваше голото си теме с дланите на двете си ръце. Наведе се напред захилен, когато Йосарян се събуди, и с най-приятелски тон го увери, че сделката, която бяха сключили, си остава в сила, стига Йосарян да не умре. Йосарян понечи да повърне и полковник Корн скочи мигновено на крака при първия напън и погнусен избяга; поговорката, че всяко нещо си има и добрата страна, била вярна, помисли си Йосарян задавен и замаян и се унесе отново в полусън. Нечия ръка с остри пръсти го разтърси грубо и го събуди. Той се обърна, отвори очи и видя някакъв странен човек с жестоко лице, който изкриви устни към него и злобно начумерен се похвали:
— Наредихме твоя приятел, другарче. Наредихме твоя приятел.
Йосарян се смрази, почувствува се изнемощял и се обля в пот.
— Кой е мой приятел — запита той, когато видя, че свещеникът седи на мястото, където седеше полковник Корн.
— Може би аз съм вашият приятел — отговори свещеникът. Но Йосарян не можа да го чуе и затвори очи. Някой му подаде да си сръбне вода и си излезе на пръсти. Той поспа и когато се събуди, се чувствуваше великолепно, докато обърна глава да се усмихне на свещеника и видя, че на мястото му седи Арфи. Йосарян изстена инстинктивно и сгърчи лице от мъчително раздразнение, когато Арфи се изкикоти и го попита как се чувствува. Арфи го погледна с недоумение, щом Йосарян го попита защо не е в затвора. Йосарян затвори очи, за да го накара да си отиде. Когато отвори очи, Арфи си беше отишъл и свещеникът беше на мястото му. Йосарян се разсмя, забелязал веселото захилено лице на свещеника, и го попита защо, дявол да го вземе, е толкова щастлив.
— Радвам се заради вас — отвърна свещеникът възбудено и с искрена радост. — Чух в щаба, че сте били тежко ранен и че ще трябва да ви върнат в Щатите, ако оживеете. Полковник Корн каза, че положението ви е критично. Но току-що научих от един от докторите, че в действителност раната ви е съвсем лека и че вероятно ще можете да излезете от болницата след ден-два. Няма никаква опасност. Това съвсем не е лошо.
Йосарян изслуша новината на свещеника с огромно облекчение.
— Това е хубаво.