— Студено ми е — каза тихо Сноуден. — Студено ми е.
— Ще ти мине, момче — увери го Йосарян захилено. — Ще ти мине.
— Студено ми е — повтаряше Сноуден със слаб, детски глас. — Студено ми е.
— Хайде, хайде — каза Йосарян, защото не знаеше какво друго да каже. — Хайде, хайде.
— Студено ми е — скимтеше Сноуден. — Студено ми е!
— Хайде, хайде. Хайде, хайде.
Йосарян се изплаши и заработи по-бързо. Най-после намери ножиците и внимателно започна да реже комбинезона много по-нагоре от раната, точно над слабините. Разряза дебелия габардин в права линия около бедрото. Дребничкият заден стрелец дойде, на себе си, докато Йосарян режеше с ножиците, погледна го и отново припадна. Сноуден извъртя глава на другата страна, за да вижда Йосарян по-отблизо. Мъждива, спадаща светлинка блещукаше в безсилните му, равнодушни очи. Йосарян озадачен се мъчеше да не го гледа. Започна да реже надолу по вътрешния шев на крачола. От зеещата рана — не е ли това дългата лигава кост, която навлиза дълбоко в кървавата алена струя зад треперящите, тревожни и странни мускулни влакна — капещата кръв се събираше в няколко вадички, подобно на вода от топящ се по стрехите сняг, но червена и лепкава, и капките се сгъстяваха, като падаха на пода. Йосарян продължи да реже крачола до долу и оголи откъснатия крак, който падна на пода с плясък. Над него се показа краят на сивокафявите долни гащи, които бързо попиваха петната кръв, сякаш бяха жадни. Йосарян се смая, когато видя колко восъчноблед и мъртвешки изглеждаше голият крак на Сноуден, колко отвратителни, колко безжизнени и езотерични бяха пухкавите, тънки, къдрави руси косъмчета на странния му бял прасец и на глезена му. Раната, видя той сега, далеч не бе толкова голяма като футболна топка, а дълга и широка колкото ръката му и твърде разкъсана и дълбока, за да може да се види ясно в нея. Вътре кървящите мускули трептяха като живо кълцано месо. Дълга въздишка на облекчение бавно се откъсна от устата на Йосарян, когато видя, че Сноуден е вън от опасност. Кръвта в раната вече се съсирваше, сега просто трябваше да бъде превързан и да лежи спокойно, докато се приземи самолетът. Той извади няколко пакета сулфаниламид от аптечката. Сноуден потрепна, когато Йосарян го натисна леко, за да го извърти малко на една страна.
— Заболя ли те?
— Студено ми е — изхленчи Сноуден. — Студено ми е!
— Хайде, хайде — каза Йосарян. — Хайде, хайде.
— Студено ми е! Студено ми е!
— Хайде, хайде. Хайде, хайде.
— Започва да ме боли — извика внезапно Снеуден с жален, настойчив глас.
Йосарян разрови трескаво аптечката, търсейки наново морфин, и намери само бележката на Майлоу и шишенце аспирин. Изпсува Майлоу и подаде две таблетки на Сноуден. Нямаше вода да му даде. Сноуден се отказа от аспирина, като почти недоволно поклати глава. Лицето му беше бледо, с пепелива отсянка. Йосарян свали шлема на Сноуден и отпусна главата му на пода.
— Студено ми е! — стенеше Сноуден с полузатворени очи. — Студено ми е!
Ъглите на устата му започнаха да посиняват. Йосарян се вкамени. Питаше се дали да дръпне шнура на Сноуденовия парашут и да покрие Сноуден с найлоновата материя. В самолета беше много топло. Неочаквано Сноуден вдигна очи, на лицето му се появи бледа усмивка, изразяваща желание за съдействие, и той извъртя малко хълбока си, за да може Йосарян да поръси раната му със сулфаниламид. Йосарян заработи, наново изпълнен с увереност и оптимизъм. Самолетът се друсна силно в една въздушна яма и Йосарян се сепна, спомняйки си, че бе оставил парашута си в носа на самолета. Но нищо не можеше да се направи. Започна да изсипва пликче след пликче от белия кристален прах в кървавата овална рана, докато не остана нито едно червено място; след това неспокойно пое дълбоко дъх, стисна зъби и вдъхвайки си смелост, хвана с гола ръка провисналите парцали от разкъсана, съхнеща плът и ги прибра вътре в раната. Бързо покри цялата рана с широк памучен компрес от марля и отдръпна рязко ръката си. Усмихна се нервно, когато изпитанието му завърши. В действителност допирът с мъртвата плът съвсем не беше толкова противен, колкото бе предполагал, и той намери повод да пипне раната още няколко пъти с пръсти, за да се убеди в собствената си смелост.