После започна да намотава бинт върху марлята. Когато прекара бинта за втори път около бедрото, забеляза на вътрешната страна малка дупка, през която бе минало парчето снаряд — кръгла, сбръчкана рана, голяма колкото двадесет и пет центова монета, със сини краища и черна вътре, където кръвта бе образувала кора. Йосарян поръси и тази рана със сулфаниламид и продължи да навива бинта около крака на Сноуден, докато компресът бе здраво закрепен върху раната. Тогава клъцна бинта с ножицата, разцепи края му и го завърза на хубав, спретнат възел. Знаеше, че превръзката е добре направена и както бе коленичил, гордо се отпусна да седне на петите си, бършейки потта от челото си, и се усмихна на Сноуден с непринудена любезност.
— Студено ми е! — изстена Сноуден. — Студено ми е!
— Ще ти мине, момче — увери го Йосарян, като ободрително потупа ръката му. — Овладяхме положението. Сноуден поклати слабо глава.
— Студено ми е — повтаряше той и очите му гледаха сляпо, без блясък, сякаш бяха от камък. — Студено ми е!
— Хайде, хайде — каза Йосарян с трепет, потиснат от растящи съмнения. — Хайде, хайде. След малко ще се приземим и доктор Данийка ще се погрижи за тебе.
Но Сноуден продължаваше да клати глава и най-после с леко движение на брадичката посочи към мишницата си. Йосарян се наведе да надникне и видя странно оцветено петно, от което капеше кръв през комбинезона, точно над ръкава на защитния костюм на Сноуден. Йосарян усети как сърцето му замря и после затупа тъй бурно, че просто му пречеше да диша. Сноуден беше ранен през защитния костюм! Йосарян дръпна ципа на костюма, разтвори го и сам се чу как изпищя безумно, когато вътрешностите на Сноуден се изхлузиха на пода в мокър куп, от който продължаваше да се отцежда кръв. Над осемсантиметров къс от снаряд го беше ударил точно под мишницата и повличайки със себе си всичките пъстри вътрешности на Сноуден, ги бе изхвърлил навън през огромната дупка, която бе отворил в ребрата, излизайки от другата страна на тялото му. Йосарян изпищя още веднъж и притисна с ръце очите си. Зъбите му тракаха от ужас. Наложи се да погледне отново. Изобилие, Божа благодат, наистина — помисли си той с горчивина, като гледаше купа пред себе си. — Чер дроб, бял дроб, бъбреци, ребра, стомах и късчета от варените домати, които Сноуден бе ял на обед. Йосарян, който изпитваше отвращение към варени домати, се извърна зашеметен настрана и стиснал с ръце пламналото си гърло, почна да повръща. Задният стрелец се свести, докато Йосарян повръщаше, видя го и отново припадна. Когато престана да повръща, Йосарян едва се държеше на крака от умора, болка и отчаяние. Извърна се вяло към Сноуден: дишането му бе станало по-тихо и по-учестено, лицето — по-бледо. Чудеше се какво, дявол да го вземе, да направи, за да го спаси.
— Студено ми е! — скимтеше Сноуден. — Студено ми е!
— Хайде, хайде — мънкаше машинално Йосарян и гласът му бе толкова тих, че не можеше да се чуе. — Хайде, хайде.
На Йосарян му бе също студено; трепереше и не можеше да си наложи да не трепери. Усещаше как цялата му кожа настръхва, докато гледа втренчено зловещата тайна, която Сноуден бе изсипал по целия сплескан под. Лесно бе да се разбере какво говореха разкъсаните му вътрешности. Човек е материя, това беше тайната на Сноуден. Хвърли го през прозореца и той ще падне. Запали го, ще гори. Зарови го, ще изгние както всеки друг вид смет. Това беше тайната. Зрелостта е всичко.
— Студено ми е — каза Сноуден. — Студено ми е!
— Хайде, хайде — каза Йосарян. — Хайде, хайде. Дръпна шнура на Сноуденовия парашут и покри тялото му с бялата найлонова материя.
— Студено ми е.
— Хайде, хайде.
42
Йосарян
— Полковник Корн твърди — каза майор Данби на Йосарян с превзета, доволна усмивка, — че сделката е още в сила. Всичко се нарежда отлично.
— Не, не е вече в сила.
— О, в сила е — настояваше благосклонно майор Данби. — Всъщност сега работата е много по-лесна. Истински късмет беше, че онова момиче едва не те закла. Сега сделката може да бъде изпълнена отлично.
— Не искам сделки с полковник Корн.
Искрящият оптимизъм на майор Данби мигновено се изпари и изведнъж лицето му се покри с капки пот.
— Но вече си сключил сделка с него, нали? — запита той тревожно озадачен. — Нямате ли споразумение?
— Отказвам се от споразумението.
— Но нали се съгласихте и си стиснахте ръце? Ти си му дал честна джентълменска дума.
— Отказвам се от думата си.
— О, Боже Господи! — въздъхна майор Данби и започна несръчно да попива потта от набразденото си от грижи лице с една сгъната бяла кърпичка. — Но защо, Йосарян? Много добра сделка ти предлагат.