Самолетите В-25, с които летяха, бяха здрави, сигурни машини, боядисани в матовозелено, с две кормила, два мотора и широки криле. Единственият им недостатък, от гледна точка на Йосарян, който като командир седеше в предната кабина на покрития с плексиглас нос на самолета, беше тесният тунел, който го отделяше от най-близкия люк, откъдето при нужда можеше да изскочи навън. Тунелът беше тесен, четвъртит и студен, вграден под контролното табло, и едър човек като Йосарян би се проврял доста трудно през него. Арфи, бузестият щурман с лице като месечина, с малки очи на влечуго и лула в устата, също трудно се промъкваше и затова Йосарян обикновено го гонеше от носа в задната част на самолета, щом се насочеха към целта, която сега бе на няколко минути от тях. Тогава настъпваха мигове на напрежение, мигове на очакване, през които нямаше какво да чуеш, нямаше какво да видиш, нямаше какво да правиш, освен да чакаш противовъздушните оръдия долу да се премерят и да се приготвят да те ударят, ако могат, и да те свалят на земята, където ще потънеш във вечен сън. Тунелът беше единственият път за спасение, ако самолетът почнеше да пада, и Йосарян го псуваше с кипяща омраза, ругаеше го като пречка, поставена там от провидението, като част от заговора срещу живота му. Имаше място за допълнителен люк точно там, в носа на В-26, но там нямаше люк. Вместо изход имаше тунел и откакто стана бъркотията при полета над Авиньон, той намрази гигантските сантиметри на този безкраен тунел, който му отнемаше много, много секунди, докато стигне до парашута си. Парашутът беше твърде обемист, за да го вземе със себе си отпред, — и след това много, много секунди, докато стигне до люка, който се намираше на пода между задната част на издигнатата площадка и краката на стрелеца с невидимо лице, седнал високо над него в куличката си. Йосарян мечтаеше да бъде там, където Арфи можеше да бъде, щом Йосарян го изгонеше от носа на самолета. Йосарян копнееше да седи на пода, свит на топка точно върху люка, в някакво ескимоско иглу от защитни костюми, които би бил щастлив да мъкне със себе си, закачил вече парашута на гърба си, където му беше мястото, стиснал в единия си юмрук червената дръжка на връвта, вкопчил другия в лоста на люка, който при първия страшен писък на смъртта щеше да го изсипе във въздуха и отправи към земята. Там именно желаеше да бъде той — ако въобще трябваше да лети, — вместо да бъде кацнал отпред като някаква идиотска златна рибка, в идиотски буркан върху идиотска конзола, докато тия проклети, мръсни, черни редове от снаряди се пръскат, бумтят и бушуват като вълни около него, над него и под него, с надигаща се, пращяща, зашеметяваща, гърмяща, фантасмагорична, космологична злоба, която се разтърсваше и мяташе, трепереше, пробиваше и заплашваше да ги унищожи за част от секундата в едно огромно огнено блясване.
За Йосарян, Арфи не бе от полза нито като щурман, нито като нещо друго и Йосарян винаги го гонеше яростно от носа на самолета, за да не си пречат един на друг, ако се наложи внезапно да избягат през тунела към изхода. Щом Йосарян веднъж го изгонеше от носа на самолета, Арфи беше свободен да клечи на пода, където Йосарян копнееше да клекне, но вместо това той стоеше изправен като свещ, сложил удобно късите си ръце на облегалките на пилота и помощник-пилота, с лула в ръка, като дрънкаше любезно за незначителни неща с Макуот или който друг се случеше да бъде помощник-пилот, сочейки забавни, но обикновени неща по небето на двамата си съседи, които бяха твърде много заети, за да проявят интерес към думите му. Макуот беше твърде зает да върти ръчките за управление, изпълнявайки резките заповеди на Йосарян, който насочваше самолета към целта и след това почваше да пуска бомбите между жадните стълбове от избухващи снаряди, крещейки кратки, пискливи, неприлични команди на Макуот, които много приличаха на тревожните, умолителни, кошмарни скимтения, издавани нощем от Джоу Гладника. През целия хаотичен сблъсък Арфи замислено пущаше облаци дим от лулата си и гледаше със спокойно любопитство бойната сцена през прозореца на Макуот, сякаш тя бе някаква далечна суматоха, която не го засягаше. Той беше разпален член на своето студентско дружество, обичаше да дирижира приветствените викове и да ръководи събранията на курса, но нямаше достатъчно ум, за да се страхува. Йосарян имаше достатъчно ум и се страхуваше. Когато започнаха да ги обстрелват, единственото нещо, което го спираше да не изоставя поста си и бързо-бързо да изпълзи през тунела, зарязвайки другарите си като последен страхливец, беше нежеланието му да повери комуто и да било другиму лъкатушния курс, с който трябваше да се отдалечат от целта. Нямаше човек на света, комуто той би направил честта да повери такава голяма отговорност. Не познаваше друг такъв страхливец като себе си. За такива маневри Йосарян беше най-добрият офицер от групата, без сам да знае защо.