— Колко сладко умееш да излагаш нещата — сряза го Йосарян с язвително негодуване.
Майор Данби се изчерви, започна да се върти и да мига неловко.
— Не упреквай мен, моля ти се — каза той умолително с вид на човек, който държи да разсъждава честно. — Знаеш, че нямам вина. Само се старая да гледам обективно на цялата работа и да намеря изход от едно много трудно положение.
— Аз не съм създал това положение.
— Но можеш да го оправиш. Пък и какво друго можеш да направиш? Не искаш повече да летиш.
— Мога да избягам.
— Да избягаш ли?
— Ще дезертирам. Ще запраша. Мога да обърна гръб на цялата тая каша и да избягам.
Майор Данби бе възмутен.
— Къде ще избягаш? Къде можеш да отидеш?
— Мога доста лесно да стигна до Рим и да се скрия там.
— И да живееш в страх, че всяка минута могат да те открият? Не, не, не, не, Йосарян. Това би било катастрофално и позорно нещо. Да избягаш от един проблем, не значи да го разрешиш. Моля ти се, вярвай ми. Аз само искам да ти помогна.
— Точно това ми каза детективът, преди да реши да си мушне палеца в раната ми — възрази хапливо Йосарян.
— Аз не съм детектив — отвърна с възмущение майор Данби и бузите му пак пламнаха. — Аз съм преподавател в университет, имам силно развито чувство за справедливост и никога не бих се опитал да те мамя. И никога не лъжа.
— А какво ще направиш, ако някой от авиогрупата те запита за сегашния ни разговор?
— Ще го излъжа.
Йосарян се изсмя подигравателно и майор Данби, макар и почервенял от смущение, се облегна назад с облекчение, сякаш доволен от почивката, която промененото настроение на Йосарян обещаваше. Йосарян го гледаше със смесица от сдържано съжаление и презрение. Той седна в леглото си, облегна гръб на таблата, запали цигара и с лека кисело-весела усмивка и своеобразно съчувствие се втренчи в живия, изблещен ужас, който се бе отпечатал неизличимо върху лицето на майор Данби от деня на Авиньонския полет, когато генерал Дрийдъл заповяда да го изведат навън и да го разстрелят. Бръчките на уплахата щяха да останат завинаги като отдавнашни дълбоки белези от зараснали рани и Йосарян изпита съжаление към благия, нравствен идеалист на средна възраст, както изпитваше съжаление към толкова много хора, чиито недостатъци не бяха големи и чиито грижи бяха леки.
С подчертана любезност той каза:
— Данби, как можеш да работиш с хора като Каткарт и Корн? Не ти ли се гади?
Майор Данби изглеждаше изненадан от Йосаряновия въпрос.
— Работя с тях заради отечеството си, — отговори той, сякаш отговорът беше очевиден. Полковник Каткарт и полковник Корн са мои началници и изпълнението на техните заповеди е единственото, което мога да допринеса, за да спечелим войната. Работя с тях, защото това е мой дълг. А също и — добави той с много по-тих глас, като сведе очи — защото не съм много бойка личност.
— Отечеството ти вече няма нужда от твоята помощ — разсъждаваше с антагонизъм Йосарян. — И затова всичко, което вършиш, е само за тях.
— Гледам да не мисля за това — призна откровено майор Данби. — Мъча се да се съсредоточа върху голямата цел и да забравя, че и те също печелят. Налагам си да мисля, че те са хора без значение.
— Това е моето нещастие, знаеш ли? — размишляваше на глас Йосарян със съчувствие, като скръсти ръце. — Между себе си и всеки идеал винаги се сблъсквам с хора като Шайскопф, Пекъм, Корн и Каткарт. И това някак си променя идеала.
— Трябва да се помъчиш да не мислиш за тях — посъветва го с убеден тон майор Данби. — И никога не трябва да допуснеш да променят твоята собствена скала на ценности. Идеалите са добри, но понякога хората не са толкова добри. Трябва да се опиташ да видиш цялата картина.
Йосарян отхвърли съвета, поклащайки скептично глава:
— Щом вдигна очи, виждам хора, които печелят от всичко. Не виждам нито небе, нито светци, нито ангели. Виждам хора, които печелят от всеки порив на порядъчните и от всяка човешка трагедия.
— Но трябва да се мъчиш да не мислиш за това — настояваше майор Данби. — И не трябва да позволяваш то да те тревожи.
— О, в действителност то не ме тревожи. Това, което ме ядосва, е, че те ме мислят за наивник. Те си мислят, че са хитри, а ние, останалите, сме глупаци. И знаеш ли, Данби, тъкмо в момента ми хрумна за първи път, че може би са прави.