— Но трябва да се опитваш и за това да не мислиш — настояваше майор Данби. — Трябва да мислиш само за благото на страната и за достойнството на човека.
— Да — рече Йосарян.
— Сериозно говоря, Йосарян. Това не е Първата световна война. Никога не трябва да забравяш, че воюваме с агресори, които няма да оставят жив нито един от нас, ако спечелят.
— Знам това — отговори Йосарян кратко и лицето му внезапно придоби намръщен израз на досада. — Исусе Христе, че аз заслужих медала, който получих, и няма значение какви са били съображенията им да ми го дадат. Извършил съм седемдесет бойни полета, дявол да го вземе. Не ми говори на мен, че трябва да се бия, за да спасявам отечеството. Сега ще се бия малко да спася себе си. Страната е вече вън от опасност, но аз не съм.
— Войната не е още свършила. Германците напредват към Анверс.
— Германците ще бъдат бити след няколко месеца. И Япония ще бъде бита няколко месеца след това. И ако си пожертвувам живота сега, то няма да бъде за отечеството, а за Каткарт и Корн. И затова си прибирам мерника до края на войната. Отсега нататък ще мисля само за себе си.
Майор Данби отговори снизходително, с високомерна усмивка:
— Но, Йосарян, представи си, че всички мислят така.
— Тогава аз сигурно бих бил ужасен глупак да мисля другояче, нали? — Йосарян се поизправи на леглото си със странен израз на лицето. — Знаеш ли, имам някакво особено чувство, че някога преди съм водил този разговор с някого. Също както свещеникът има някакво усещане, че е преживял два пъти някои случки.
— Свещеникът иска да се съгласиш да те върнат в Щатите — забеляза майор Данби.
— Свещеникът да върви по дяволите.
— О, Боже! — въздъхна майор Данби, като поклати глава укоризнено и разочаровано. — Той се страхува, че може да ти е повлиял.
— Не ми е повлиял ни най-малко. Знаеш ли какво бих могъл да направя? Бих могъл да си остана точно тук, на това болнично легло, и да вегетирам. Бих могъл да вегетирам много удобно точно тук и да оставя други да вземат решение.
— Ти сам трябва да вземаш решения — изяви несъгласието си майор Данби. — Човек не може да живее като зеленчук.
— Защо не?
Очите на майор Данби придобиха топъл, замечтан израз.
— Сигурно е приятно да живееш като зеленчук — съгласи се той замислено.
— Гадно е — възрази Йосарян.
— Не, трябва да е много приятно да се освободиш от всички съмнения и от това напрежение — настояваше майор Данби. — Мисля, че би ми било приятно да живея като зеленчук и да не вземам никакви важни решения.
— Какъв вид зеленчук, Данби?
— Краставица или морков.
— Каква краставица? Хубава или лоша?
— О, хубава, разбира се.
— Тогава ще те откъснат, когато си най-сочна, ще те нарежат и ще направят от теб салата.
Лицето на майор Данби се помрачи.
— Тогава искам да съм лоша краставица.
— Тогава ще те оставят да изгниеш и ще те използуват като тор за хубавите краставици.
— Е, май че не искам да живея като зеленчук — каза майор Данби с усмивка на тъжно примирение.
— Данби, наистина ли трябва да се съглася да ме върнат в Щатите? — запита го сериозно Йосарян.
Майор Данби вдигна рамене.
— Това е един начин да се спасиш.
— Един начин да се погубя, Данби. Ти би трябвало да знаеш това.
— Ще можеш да имаш куп неща, които желаеш.
— Не желая да имам куп неща, които желая — отвърна Йосарян и удари с юмрук по дюшека в изблик на безсилна ярост. — Дявол да го вземе, Данби! Мои приятели бяха убити в тази война. Не мога сега да правя сделки. Онази курва ме промуши с нож и това е най-доброто, което можеше да ми се случи.
— Предпочиташ ли да те пратят в затвора?
— А ти би ли приел да те върнат в Щатите?
— Разбира се, че бих приел — заяви майор Данби с убеждение. — Естествено, че бих приел — добави след малко, но с не толкова сигурен топ. — Да, предполагам, че бих се съгласил да ме върнат в Щатите, ако бях на твое място — реши той някак си неловко, след като прекара няколко секунди в тревожен размисъл. После, отвратен, рязко обърна лице настрана с жест на бурно отчаяние и избърбори:
— О, да, разбира се, ще се съглася да ме върнат в Щатите! Аз обаче съм такъв жалък страхливец, че действително не бих могъл да се озова в твоето положение.
— Но да речем, че не си страхливец? — попита Йосарян, вглеждайки се внимателно в него. — Да речем, че наистина имаш смелостта да предизвикаш някого?
— Тогава няма да се съглася да ме върнат — зарече се категорично майор Данби с буйна радост и въодушевление. — Но сигурно няма да се оставя да ме предадат на военен съд.