— Би ли продължил да летиш?
— Не, разбира се, не. Това би било пълна капитулация. Пък и може да ме убият.
— Тогава значи ще избягаш?
Майор Данби понечи да възрази гордо и бойко, но изведнъж се запъна и остана с глупаво увиснала челюст. После затвори уста и уморено сви устни в намусена гримаса:
— Тогава май не би имал никаква надежда за мен, нали? От нервно напрежение челото и изпъкналите му очни ябълки отново лъснаха от пот. Той скръсти отпуснатите си китки на скута си и сякаш едва дишаше, както бе седнал с втренчен в пода поглед, признавайки се за победен. Тъмни, стръмни сенки падаха косо от прозореца. Йосарян го наблюдаваше тържествено и нито единият, нито другият не пошавнаха, когато навън избумтя движеща се с пълна сила кола, изскърца със спирачки и спря; после се чу тропот от стъпки на тичащ човек, които бързо се приближаваха към сградата.
— О, не, има надежда — сети се Йосарян с доста вяло въодушевление. — Майлоу може да ми помогне. Той е по-силен от полковник Каткарт и ми е задължен заради няколко услуги, които му направих.
Майор Данби поклати глава и отговори беззвучно:
— Майлоу и полковник Каткарт са сега приятели. Той направи полковник Каткарт поддиректор на синдиката и му обеща да му даде голям пост след войната.
— Тогава бившият ефрейтор Уинтъргрийн ще ни помогне! — възкликна Йосарян. — Той мрази и двамата и това ще го вбеси.
Майор Данби отново поклати глава.
— Майлоу и бившият ефрейтор Уинтъргрийн сляха предприятията си миналата седмица. Сега те са съдружници в предприятия „М и М“.
— Значи няма надежда за нас, нали?
— Няма.
— Никаква надежда, нали?
— Никаква — съгласи се майор Данби. След малко вдигна очи, полуоформил мнението си. — Няма ли да бъде хубаво, ако можеха да ни изчезнат, както изчезнаха другите, и така да ни освободят от това съкрушително бреме?
Йосарян каза „не“. Майор Данби се съгласи, като кимна тъжно, и отново сведе очи. И за двамата нямаше надежда, докато в коридора внезапно не прогърмяха стъпки: свещеникът се втурна в стаята и крещейки с всичка сила, им съобщи вълнуващата новина за Ор. Той бе така овладян от радостна възбуда, че една-две минути говореше почти несвързано. В очите му блестяха сълзи на голямо въодушевление и Йосарян, когато най-после разбра какво се е случило, изскочи от леглото, надавайки невероятен крясък.
— Швеция? — изрева той.
— Ор! — ликуваше свещеникът.
— Ор? — изкрещя Йосарян.
— Швеция! — извика свещеникът, клатейки утвърдително глава с ликуващо възхищение, и захилен, подскачаше неудържимо от място на място в блажено опиянение. — Това е чудо, казвам ви! Чудо! Вярвам отново в Бога. Наистина вярвам. Изхвърлен от вълните на шведския бряг, след неколко-седмично скитане по море! Това е чудо!
— Изхвърлен от вълните! Глупости! — викаше Йосарян, като скачаше наоколо, тържествувайки, ревеше от смях и се обръщаше ту към стените, ту към тавана, ту към свещеника и майор Данби. — Не е бил изхвърлен на шведския бряг. С гребане е стигнал там. С гребане, отче, с гребане!
— С гребане ли?
— Това е бил неговият план. Нарочно е доплавал до Швеция!
— Е, няма значение — викна в отговор свещеникът с не по-малка жар. — Все пак е чудо, чудо на човешката изобретателност и човешката издръжливост. Виж колко много е извършил! — Свещеникът стисна главата си с две ръце и се запревива от смях. — Можете ли да си го представите! — възкликна той смаян. — Можете ли само да си го представите на онзи жълт сал как гребе нощем с мъничкото синьо гребло и преминава Гибралтарския проток?
— И въдицата се влачи подире му, и той яде сурова риба през цялото плаване до Швеция, и си прави чай всеки следобед…
— Просто не го виждам — викаше свещеникът, спирайки за миг ликуващия танц, за да си поеме дъх. — Това е чудо на човешкото постоянство, казвам ви. И точно това ще правя отсега нататък. Ще постоянствувам. Да, ще постоянствувам.
— Знаел е какво ще извърши всеки момент — радваше се Йосарян, вдигнал победоносно двата си юмрука, сякаш се надяваше да изстиска някакво откровение от тях. Завъртя се и застана срещу майор Данби. — Данби, глупак такъв! В края на краищата има надежда. Не виждаш ли? Дори Клевинджър може да е жив някъде в онзи негов облак, може да се крие вътре, докато стане безопасно да се покаже.
— Какво приказваш? — попита майор Данби объркан. — За какво говорите и двамата?
— Донеси ми ябълки, Данби, и кестени. Тичай, Данби, тичай! Донеси ми киселици и диви кестени, преди да е станало много късно. И вземи няколко за себе си.
— Диви кестени? Киселици? За какво са ти, дявол да го вземе?