— Господин свещеник, моля ви се, млъкнете — любезно го съветваше майор Данби, като се освободи от прегръдката на свещеника и започна да тупа изпотеното си чело с трепереща ръка. Той се наведе към Йосарян, който бе протегнал ръка към обувките си. — А какво ще кажеш за полковник …
— Никак не ме интересува.
— Но това може в действ…
— Да вървят по дяволите и двамата.
— Това може в действителност да им помогне — настояваше упорито майор Данби. — Помислил ли си за това?
— Нека преуспяват тия копелета, никак не ме е грижа, щом не мога да направя нищо да ги спра, освен да им създам неприятности, като избягам. Сега аз имам задължения към самия себе си, Данби. Трябва да отида в Швеция.
— Никога няма да стигнеш. Това е невъзможно. Географски невъзможно е да стигнеш там оттук.
— По дяволите, Данби, знам това. Но поне ще се опитам. Има едно хлапе в Рим, чийто живот искам да спася, ако мога да го намеря. Ще го взема със себе си в Швеция, ако успея да го намеря, така че бягството ми не е толкова егоистично, нали?
— Абсолютна луда работа. Съвестта ти постоянно ще те мъчи.
— И слава Богу — изсмя се Йосарян. — Не бих искал да живея без големи опасения. Нали така, отче?
— Ще прасна капитан Блак право в носа, щом го срещна перчеше се свещеникът, като замахваше два пъти с левия юмрук и след това нанасяше несръчен удар с десния. — Точно така.
— А позорът? — запита майор Данбн.
— Какъв позор? Аз съм в още по-позорно положение сега.
Йосарян върза стегнат възел на втората си обувка и скочи на крака.
— Е, Данби, аз съм готов. Какво ще кажеш? Ще си затваряш ли устата и ще ме оставиш ли да се кача на някой самолет?
Майор Данби гледаше Йосарян мълчаливо, със странна, тъжна усмивка. Той бе престанал да се поти и изглеждаше съвършено спокоен.
— Какво би направил, ако се опитам да те спра? — запита той с унила насмешка. — Ще ме набиеш ли?
— Въпросът изненада и засегна Йосарян.
— Не, разбира се, не. Защо говориш така?
— Аз ще ви набия — похвали се свещеникът; той, танцувайки, дойде съвсем близо до майор Данби и размаха юмруци, сякаш се боксираше. — И вас, и капитан Блак, и може би дори ефрейтор Хуиткоум. Не би ли било чудесно, ако открия, че няма защо да се боя вече от ефрейтор Хуиткоум?
— Ще ме спреш ли? — запита Йосарян и втренчи поглед в майор Данби.
Майор Данби отскочи настрани от свещеника и се поколеба един миг.
— Не, разбира се, не — избърбори той и внезапно размаха ръце към вратата, с жест, изразяващ буйна настойчивост. — Разбира се, че няма да те спра. Тръгвай, за Бога, и бързай! Имаш ли нужда от пари?
— Имам малко пари.
— На, ето ти още. — Кипящ от възбуда и въодушевление, майор Данби подаде дебела пачка италиански банкноти на Йосарян и стисна ръката му с две ръце, както за да ги спре да треперят, така и да вдъхне смелост на Йосарян. — Сигурно е хубаво да е човек сега в Швеция — забеляза той с копнеж. — Момичетата са толкова сладки. И хората са толкова напреднали.
— Сбогом, Йосарян! — извика свещеникът. — И на добър час! Аз оставам тук и ще постоянствувам. Ще се срещнем отново, когато свърши войната.
— Довиждане, отче. Благодаря, Данби.
— Как се чувствуваш, Йосарян?
— Олично. Не, много ме е страх.
— Това е добър знак — каза майор Данби. — Показва, че си още жив. Няма да бъде много весело.
Йосарян тръгна.
— О, весело ще бъде.
— Вярно ти казвам, Йосарян. Ще трябва да бъдеш нащрек всеки час и всяка минута. Те ще преобърнат света, за да те хванат.
— Ще бъда нащрек всяка минута.
— Трябва да скачаш от място на място.
— Ще скачам.
— Отскочи! — извика майор Данби.
Йосарян отскочи настрани. Курвата на Нейтли се бе скрила точно зад вратата. Ножът мина на няколко инча от него и той побягна.