Нямаше установени правила как да се измъкнат от противовъздушния огън. Единствено бе нужно страх и Йосарян изпитваше голям страх, повече от Ор или Джоу Гладника, повече от Дънбар, който покорно се бе примирил с мисълта, че някой ден трябва да умре. Йосарян не се бе примирил с тази мисъл и при всеки полет, в момента, когато паднеха бомбите, той бясно маневрираше, за да спаси живота си, като крещеше: „Давай, давай, давай, давай, копеле!“ на Макуот и мразеше Макуот със страшна злоба, сякаш Макуот беше виновен да бъдат там горе, където непознати хора искат да ги затрият. В такива моменти никой в самолета не използуваше микрофона, освен по време на онази грозна суматоха при полета над Авиньон, когато Добз полудя във въздуха и започна да плаче покъртително.
— Помогнете му, помогнете му хълцаше Добз. — Помогнете му, помогнете му.
— На кого да помогна? На кого да помогна? — му извика Йосарян, щом отново включи слушалките си в микрофона, който бе изхвръкнал, когато Добз изтръгна лостовете за управление от ръцете на Хъпъл и самолетът се устреми внезапно надолу в оглушителен, парализиращ, ужасяващ отвесен полет, при който Йосарян бе изхвърлен безпомощно нагоре и блъсна темето си в тавана и от който Хъпъл ги спаси в последния миг, като изтръгна лостовете от Добз, изправи самолета почти също така внезапно и го върна обратно сред бушуващата какафония на флака, от която се бяха изплъзнали успешно само преди миг.
„… О, Боже! О, Боже! О, Боже!“ — молеше се Йосарян без думи, увиснал безпомощно в носа на самолета, тъй като шлемът му се бе закачил за тавана.
— На командира! На командира! — отвърна Добз с плач, когато Йосарян заговори. — Той не се обажда, не се обажда. Помогнете на командира!
— Аз съм командирът — му извика Йосарян. — Нищо ми няма. Нищо ми няма.
— Помогнете му! Помогнете му! — молеше се Добз. Помогнете му! Помогнете му!
А отзад Сноуден умираше.
6
Джоу Гладника
Джоу Гладника бе извършил петдесет полета, но това не помагаше. Беше напълнил торбите си и чакаше да бъде изпратен у дома си. Нощем имаше зловещи кошмари и пищеше пронизително, така че събуждаше всички в ескадрилата освен Хъпъл, петнадесетгодишния пилот, който се бе изкарал по-възрастен, за да може да постъпи във войската, и живееше заедно с котката си в една палатка с Джоу Гладника. Хъпъл спеше леко, но все пак твърдеше, че никога не чувал Джоу Гладника да пищи нощем. Джоу Гладника беше болен.
— Та какво от това? — изръмжа доктор Данийка обидено. — Нагласил си бях работата, казвам ти. Изкарвах петдесет хилядарки годишно и почти цялата сума минаваше без данъци, тъй като карах пациентите си да ми плащат в брой. Най-силният професионален съюз беше зад гърба ми. И виж какво стана. Тъкмо бях започнал истински да трупам пари, взеха та измислиха фашизма и започна такава ужасна воина, че дори и мен ме засегна. Иде ми да се разсмея, когато чуя някой, като Джоу Гладника да пищи цяла нощ, та да ти проглуши ушите. Наистина би трябвало да се смея. Той бил болен. А мисли ли си той как се чувствувам аз?
Джоу Гладника беше твърде много затънал в собствените си нещастия, за да го е грижа как се чувствува доктор Данийка. Тормозеха го шумовете например. Дори и малък шум го вбесяваше и той ругаеше и крещеше до пресипване, щом Арфи, пуфкайки с лулата си, почнеше да цъка през пълната си със слюнка уста, или когато Ор се заловеше да поправя нещо, или Макуот да пляска всяка карта, която обръщаше, когато раздаваше на тридесет и едно или на покер, или когато, обикаляйки тромаво наоколо, Добз се блъснеше в нещо така, че му изтракваха зъбите. Джоу Гладника беше пулсираща, настръхнала, движеща се маса от оголени нерви. Равномерното цъкане на часовника в тиха стая беше истинско мъчение за уязвимия му мозък.
— Слушай, момче — обясняваше той сурово на Хъпъл късно една вечер. — ако искаш да живееш в тази палатка, ще правиш като мен. Всяка вечер трябва да завиваш ръчния си часовник в няколко чифта вълнени чорапи и да го държиш на дъното на сандъка си в другия край на палатката.