Хъпъл предизвикателно издаде напред долната си челюст, за да покаже, че няма да позволи на Джоу Гладника да го командува и след това направи точно това, което му бе заповядано.
Джоу Гладника беше нервно, мършаво, нещастно същество с безплътно лице и сивкава, опъната върху костите кожа, под която в почернелите кухини около очите му трептящи венички се гърчеха като отрязани късове от змийчета — унило, надупчено лице, почерняло от грижи като покрит със сажди, изоставен миньорски град. Джоу Гладника ядеше ненаситно, постоянно гризеше ноктите си, заекваше, задъхваше се, сърбеше го, потеше се, устата му бе пълна със слюнки и вечно тичаше като бесен от място на място с един много сложен, черен фотоапарат, с който постоянно се опитваше да снима голи момичета. Но снимките му никога не излизаха. Винаги забравяше или да сложи филм в апарата, или да щракне светкавицата, или да махне капака на обектива. Не е лесно човек да убеди голи момичета да позират, но Джоу Гладника беше вещ в тези работи.
— Аз голям човек, викаше той. Аз фотограф от списание „Лайф“! Голям снимка на голяма корица. Si, si, si! Холивудска звезда! Multi dinero! Multi разводи! Multi чукане по цял ден.
Малко жени, където и да било, биха могли да устоят на такова хитро ухажване. Проститутките скачаха охотно на крака и заставаха в каквито и фантастични пози да ги накараше да заемат. Жените убиха Джоу Гладника. Неговият отклик към жените като полови същества беше неистово обожание и идолопоклонство. Те бяха прекрасните, утоляващи, влудяващи прояви на великото чудо, средства за удоволствие, прекалено мощни, за да бъдат измерени, прекалено жарки, за да бъдат понесени, и прекалено изящни, за да бъдат използувани от мъжете, тези долни и недостойни същества. Той можеше да разтълкува присъствието на тяхната голота в ръцете си само като някаква космическа грешка, която бързо ще бъде поправена, и винаги се чувствуваше принуден да ги използува плътски както може, в беглите мигове, с които смяташе, че разполага, преди някой да го усети и да му ги отнеме. Никога не можеше да реши дали да ги такова, или да ги фотографира, тъй като бе открил, че е невъзможно да върши двете неща едновременно. Всъщност той си даваше сметка, че е почти невъзможно да направи нито едното, нито другото тъй преплетени и объркани бяха неговите способности за действие от натрапчивата мисъл да бърза, която постоянно го държеше във властта си. Снимките никога не излизаха и Джоу Гладника никога не влизаше. Странното беше, че в гражданския живот Джоу Гладника действително беше фотограф на списание „Лайф“.
Сега той беше герой, най-големият герой на въздушните войски — мислеше си Йосарян, защото бе извършил повече бойни полети от всички други герои във въздушните войски. Шест пъти бе достигал определения брой бойни полети. Джоу Гладника изпълни определения брой полети още по времето, когато двадесет и пет полета бяха достатъчни, за да си събере багажа, да напише радостни писма до близките си и да започне весело да преследва сержант Таузър, за да го пита дали е пристигнала заповед да бъде върнат обратно в Щатите. Докато чакаше, той по цял ден обикаляше около входа на щабната палатка и подхвърляше гръмки остроумия на всеки, който минеше покрай него, наричайки на шега сержант Таузър „мръсен кучи син“ винаги когато сержантът се покажеше от канцеларията.
Джоу Гладника беше свършил двадесет и петте си полета през седмицата, когато бе извършен десантът при Салерно; по това време Йосарян лежеше в болницата, защото бе хванал трипер при един нисък полет в храстите върху едно момиче от женския спомагателен корпус — бяха ходили до Маракеш със снабдителния самолет. Йосарян направи всичко възможно, за да настигне Джоу Гладника и почти го настигна, като за шест дни извърши шест полета, но двадесет и третият му полет беше до Арецо, където убиха полковник Невърз, и това беше най-високият брой, до който стигна, за да си осигури връщането в Щатите. На следния ден пристигна полковник Каткарт, сияещ и изпълнен с дръзка гордост, стегнат в нова униформа и снаряжение, и ознаменува поемането на поста си, като повиши броя на необходимите полети от двадесет и пет на тридесет. Джоу Гладника разопакова багажа си и поправи написаните радостни писма до близките си. Престана да преследва весело сержант Таузър. Намрази сержант Таузър, струпа върху него всичката вина и изля върху му цялата си отрова, макар да знаеше, че сержант Таузър няма нищо общо с пристигането на полковник Каткарт, нито със забавянето на заповедите за заминаване, които, ако бяха пристигнали седем дни по-рано, щяха да го спасят; и пет пъти оттогава му се случи същото.