Джоу Гладника не можеше вече да понася напрежението, породено от постоянното чакане на заповеди за заминаване. Винаги щом завършеше необходимия брой полети, той рухваше и бързо се превръщаше в развалина. Всеки път, когато го зачисляха към земния персонал, той устройваше голямо угощение за малкия кръг приятели, които имаше. Чупеше шишетата уиски, които бе успял да купи при своите четиридневни ежеседмични обиколки с куриерския самолет, смееше се, пееше, въртеше се и крещеше в някакво тържество на пиян екстаз, докато най-после не можеше да стои буден, отпущаше се тихо и задремваше. Щом Йосарян, Нейтли и Дънбар го сложеха в леглото, той започваше да пищи в съня си. На сутринта излизаше от палатката си със страшен, изтощен вид, измъчен от угризения — проядена черупка на човешка сграда, която застрашително се люлееше и всеки миг можеше да рухне.
Кошмарите му се явяваха с астрономическа точност всяка нощ, която той прекарваше в ескадрилата, през цялото мъчително изпитание, докато не участвуваше в бойни полети и чакаше да пристигнат заповедите за отзоваване, които никога не пристигаха. Някои впечатлителни хора от ескадрилата, като Добз и капитан Флум, бяха тъй дълбоко разстроени от кошмарните писъци на Джоу Гладника, че и те сами почнаха да имат кошмари и да пищят нощем, и пронизителните мръсни псувни, които крещяха всяка нощ, всеки от своето място в лагера, звучаха романтично в мрака като любовни обаждания на пойни птички с мръсни души. Полковник Корн взе решителни мерки, за да спре това, което му се струваше начало на нездрава тенденция в ескадрилата на майор Майор. Решението, което той намери, бе да нареди на Джоу Гладника да поема куриерския самолет веднъж седмично, с което той го отдалечаваше от лагера в течение на четири нощи, и това лекарство, подобно на всички лекарства на полковник Корн, се оказа успешно.
Всеки път, когато полковник Каткарт увеличаваше броя на полетите и връщаше Джоу Гладника в строя, кошмарите преставаха и Джоу Гладника се възвръщаше към нормалното си състояние на ужас с усмивка на облекчение на лицето. Йосарян четеше сбръчканото лице на Джоу Гладника като заглавие във вестник. Положението бе добро, когато Джоу Гладника изглеждаше зле; и беше страшно, когато Джоу Гладника изглеждаше добре. Обратните реакции на Джоу Гладника бяха любопитно явление за всекиго освен за самия него; той упорито отричаше съществуването им.
— Кой сънува? — отговори той, когато Йосарян го запита какво сънува.
— Джоу, защо не отидеш да поговориш с доктор Данийка? — съветваше го Йосарян.
— Защо да ходя при доктор Данийка? Не съм болен.
— А твоите кошмари?
— Нямам никакви кошмари — излъга Джоу Гладника.
— Може би той ще ти помогне да се отървеш от тях.
— Не е лошо да имаш кошмари — отговори Джоу Гладника. — Всички хора имат кошмари.
Йосарян реши, че го е хванал.
— Всяка нощ ли? — попита той.
— Че защо пък не всяка нощ? — отвърна Джоу Гладника.
Изведнъж всичко стана ясно. Наистина, защо ли пък не всяка нощ? Имаше смисъл да плаче от болка всяка нощ. У него имаше повече здрав смисъл, отколкото у Апълби, който държеше прекалено педантично на правилниците и който, след като Йосарян и той бяха престанали да си говорят, заповяда на Крафт да заповяда на Йосарян да вземе атебриновите си хапчета, когато летяха над океана. Джоу Гладника проявяваше повече здрав смисъл и от Крафт, който сега беше мъртъв намери края си над Ферара, изхвърлен безцеремонно от избухващия мотор, когато Йосарян прекара повторно звеното си от шест самолета над целта. Авиогрупата не бе успяла да удари моста при Ферара, след като го бомбардира седем дни наред; при положение, че разполагаше с мерни прибори, които можеха да пратят бомбите в буре за туршия от четиридесет хиляди фута височина. Цяла седмица бе изминала, откакто полковник Каткарт доброволно се бе нагърбил да разруши моста със своите летци за двадесет и четири часа. Крафт беше мършаво, кротко момче от Пенсилвания, което искаше всички да го обичат, а му беше съдено да не постигне дори това толкова смирено и унизително желание. Вместо да бъде обичан, той лежеше мъртъв, кървава обгоряла останка върху жестоката грамада, и никой не чу гласа му в онези последни ценни мигове, когато самолетът, останал с едно крило, полетя отвесно надолу. Живя невинно през краткия си живот и след това падна в пламъци над Ферара на седмия ден, когато Господ си почиваше и когато Макуот завиваше обратно, а Йосарян го насочваше към целта за втора бомбардировка, защото Арфи се бе побъркал и Йосарян не можа да пусне бомбите си първия път.