Макар че вождът Бял Полуовес продължаваше да разбива носа на полковник Мудъс за удоволствие на генерал Дрийдъл, той все още бе отритнат от всички. Отритнат от всички бе и майор Майор, командирът на ескадрилата, който откри това в същия момент, когато научи, че е станал командир на ескадрилата от полковник Каткарт, чийто подскачащ джип изтрещя в лагера в деня, когато майор Дюлут бе убит над Перуджа. Полковник Каткарт рязко натисна педала, спирачките изскърцаха и той спря на няколко инча от железопътния изкоп, който отделяше носа на колата от неравното баскетболно игрище на другата страна, от което майор Майор бе изгонен в края на краищата с ритници, тласъци, камъни и юмруци от войниците, които почти бяха станали негови приятели.
— Вие сте новият командир на ескадрилата му изрева полковник Каткарт от другата страна на изкопа. — Но не си мислете, че това значи нещо, защото нищо не значи. Всичко, което значи, е, че вие сте новият командир на ескадрилата.
И полковник Каткарт потегли с рев тъй внезапно, както бе пристигнал, завивайки рязко с джипа така, че яростно въртящите се колела изхвърлиха струя ситен пясък в лицето на майор Майор. Майор Майор остана като вцепенен от тази новина. Стоеше онемял, дълъг и тромав, стиснал протритата баскетболна топка в дългите си ръце, докато семената на омразата, посети тъй бързо от полковник Каткарт, се вкореняваха у войниците наоколо му, с които играеше баскетбол и с които се бе сприятелил дотолкова, доколкото изобщо някой някога се бе сприятелявал с него. Бялото на замислените му очи се разшири и замъгли, копнеещите му устни напразно се бореха с познатата, непреодолима самота, която се понесе наоколо му като задушаваща мъгла.
Подобно на всички други офицери в щаба на авиогрупата, с изключение на майор Данби, полковник Каткарт бе пропит с демократичен дух: той вярваше, че всички хора са създадени равни и затова с еднаква жар презираше всички хора извън щаба на авиогрупата. Въпреки това той вярваше в хората си. Както често им казваше в бараката за инструктаж, той смятал, че тяхното поделение било най-малко с десет полета по-напред от която и да било друга въздушна част и ги уверяваше, че онзи, който не споделя доверието му към тях, ще види дявол по пладне. Обаче единственият начин, по който те можеха да видят дявол по пладне, бе — както Йосарян откри, когато отлетя до щаба на армията, за да говори с бившия ефрейтор Уинтъргрийн — да извършат още десет полета над определения брой.
— Пак не разбирам — протестираше Йосарян. — Вярно ли ми е казал доктор Данийка, или не?
— Колко каза той?
— Четиридесет.
— Данийка е казал истината — съгласи се ефрейтор Уинтъргрийн. — Колкото се отнася до щаба на Двадесет и седма въздушна армия, ти трябва да извършиш само четиридесет полета.
Йосарян тържествуваше.
— Тогава мога направо да замина за Щатите, нали? Имам четиридесет и осем полета.
— Не, не можеш — поправи го ефрейтор Уинтъргрийн. — Да не си полудял или що?
— Защо да не мога?
— Параграф 22.
— Параграф 22 ли? — Йосарян беше зашеметен. Какво общо има параграф 22 с това, дявол да го вземе?
— Параграф 22 — отговори търпеливо доктор Данийка, когато Джоу Гладника докара Йосарян обратно в Пианоза — гласи, че винаги трябва да правиш това, което ти заповядва командирът.
— Но в щаба на Двадесет и седма въздушна армия ми казват, че щом имам четиридесет полета, мога да си замина за Щатите.
— Те обаче не твърдят, че трябва да постъпиш именно така. А правилниците гласят, че трябва да се подчиняваш на всяка заповед. Ето къде е засечката. Дори ако полковникът нарушава заповедта на Двадесет и седма въздушна армия, като те кара да извършиш още полети, ти все пак трябва да летиш, иначе си виновен — неизпълнение на заповед. И тогава щабът на Двадесет и седма въздушна армия ще те нагази здравата.