Майлоу бе дошъл в палатката на Йосарян само за да прочете повторно писмото, следвайки отнетата му кутия с провизии през целия лагер на ескадрилата, сякаш вървеше подир мъртвец.
— Трябва да ви дам толкова, колкото искате. Ами че в писмото дори не се казва, че трябва сам да изядете всичко.
— И добре е, че не се казва — рече му Йосарян, — защото аз никога не ям такива неща. Имам чернодробно страдание.
— О, да, забравих — каза Майлоу, като почтително сниши глас. — Сериозно ли е?
— Достатъчно сериозно — отговори весело Йосарян.
— Аха, така — каза Маилоу. — Какво значи това?
— Значи, че не би могло да бъде по-добре…
— Май че не ви разбирам.
— … без да стане по-зле. Разбирате ли сега?
— Да, разбирам. Но все пак, струва ми се, не ви разбирам.
— Е, нека това не ви смущава. Нека смущава само мен. Виждате ли, аз всъщност нямам чернодробно страдание. Аз имам само симптоми. Имам синдрома на Гарнет-Флайшакер.
— Виждам — каза Маилоу. — Какво представлява синдромът на Гарнет-Флайшакер?
— Чернодробно страдание.
— Виждам — каза Майлоу и започна уморено да разтрива черните си вежди с израз на вътрешна болка, сякаш очакваше да мине някакъв неприятен бодеж. — В такъв случай — продължи той най-после — предполагам, че ще трябва много да внимавате какво ядете, нали?
— Наистина трябва да внимавам много му каза Йосарян. — Човек не се докопва лесно до един добър синдром на Гарнет-Флайшакер и аз не искам да опропастя моя синдром. Затова никога не ям плодове.
— Сега виждам — каза Майлоу. — Плодовете вредят на черния ви дроб, нали?
— Не, плодовете са полезни за черния ми дроб. Затова никога не ям плодове.
— Тогава какво ги правите? — попита Майлоу, като упорито пробиваше път през растящото си недоумение, за да изстреля най-после въпроса, който пареше на устните му. — Продавате ли ги?
— Давам ги без пари.
— Кому? — извика Майлоу с дрезгав от ужас глас.
— Всекиму, който иска — му извика Йосарян.
Майлоу издаде дълъг меланхоличен стон и се олюля; капчици пот внезапно оросиха пепеливото му лице. Той замислено дърпаше нещастните си мустаци и цялото му тяло трепереше.
— Давам голяма част от тях на Дънбар — продължи Йосарян.
— На Дънбар ли? — повтори Майлоу вцепенен.
— Да, Дънбар може да яде колкото си иска плодове и това не му помага ни най-малко. Аз просто поставям кутията ей там на открито и всеки, който мине, може да си вземе. Арфи идва тук да си вземе сливи, защото казва, че никога не давали достатъчно сливи в стола. Можете да се занимаете с въпроса, когато имате време, защото никак не ми е приятно Арфи да се навърта постоянно тук. Щом запасите ми започват да се привършват, аз просто казвам на ефрейтор Снарк да ги попълни. Нейтли винаги взема цяла камара плодове със себе си, когато отива в Рим. Той е влюбен в една курва там, която ме мрази и ни най-малко не се интересува от него. Тя има една по-малка сестра, която никога не ги оставя на мира, когато са в леглото: те живеят в един апартамент с един старец, една жена и цял куп други момичета с хубави, тлъсти бедра, които също постоянно щуреят. Нейтли им носи пълна кутия винаги когато отива там.
— Продава ли им ги?
— Подарява им ги.
Майлоу се намръщи.
— И, предполагам, че това е много щедро от негова страна — забеляза той без възторг.
— Да, много е щедро — съгласи се Йосарян.
— Уверен съм, че е напълно законно — каза Майлоу, — тъй като плодовете са ваши, щом ги получавате от мен. Сигурно в тия тежки времена хората много се радват да получат плодове.
— Да, много се радват — увери го Йосарян. — Двете момичета ги продават на черна борса и с тия пари си купуват ярки накити с фалшиви камъни и евтин парфюм.
Майлоу се оживи.
— Накити! — възкликна той. — Не знаех това. Колко плащат те за евтин парфюм?
— Старецът използува своята част, за да купува неразредено уиски и мръсни картички. Той е голям развратник.
— Развратник ли?
— Не можете да си представите какъв развратник.
— Много ли се търсят мръсните картички в Рим? — запита Майлоу.
— Не можете да си представите. Вижте например Арфи. Когато човек го познава, никога не би и подозирал, нали?
— Че е развратник ли?
— Не, че е щурман. Познавате капитан Ардварг, нали? Онова мило момче, което още първия ден, когато дойде в ескадрилата, каза: „Ардварг всеки ме нарича, щурман все ще си кибича.“ Носи лула в устата си и вероятно ви е питал в кой университет сте следвали. Познавате ли го?
Майлоу не обръщаше никакво внимание на думите на Йосарян.
— Да станем съдружници — изтърси той внезапно с умолителен тон.
Йосарян му отказа, макар че несъмнено цели камиони с плодове щяха да бъдат на тяхно разположение, за да ги разпродават както намерят за добре, щом Йосарян ги реквизира от стола с помощта на писмото на доктор Данийка. Майлоу клюмна, но от този миг нататък той доверяваше на Йосарян всичките си тайни, с изключение на една, разсъждавайки умно и проницателно, че всеки, който не би откраднал от любимото си отечество, не би откраднал въобще от никого.