— Убиец — Процеди тихичко Дънбар.
Тексасецът вдигна очи към него с неловка усмивка.
— Убиец — повтори Йосарян.
— Какво приказвате вие, хора? — запита тексасецът изплашено.
— Ти го довърши — каза Дънбар.
— Ти го уби — добави Йосарян.
Тексасецът се дръпна уплашено назад.
— Вие, момчета, да не сте полудели? Не съм го и докосвал.
— Ти го довърши — рече Дънбар.
— Чух как го убиваш — каза Йосарян.
— Уби го, защото е черен — рече Дънбар.
— Вие наистина сте полудели — извика тексасецът. — Тук не пущат черни. Има специално отделение за черни.
— Сержантът го вмъкна тайно — рече Дънбар.
— Сержантът комунист — рече Йосарян.
— И ти знаеше това.
На офицерския кандидат, който лежеше отляво на Йосарян, целият инцидент с войника в бяло не направи никакво впечатление. На него нищо не му правеше впечатление и той никога не се обаждаше, освен за да изрази раздразнението си.
В деня, преди Йосарян да се запознае с военния свещеник, печката в трапезарията избухна и част от кухнята се запали. Силна, гореща вълна заля всичко наоколо. Дори в отделението на Йосарян, почти на сто метра разстояние, се чуваше ревът на пламъците и острият пукот на пламтящите греди. Пушек се носеше бързо пред оранжево оцветяваните прозорци. След около четвърт час пожарните коли пристигнаха от летището и започнаха да гасят огъня. Цели тридесет неистови минути положението не беше ни така, ни иначе. Най-после пожарникарите започнаха да надделяват. Изведнъж се чу познатото монотонно бръмчене на бомбардировачите, които се връщаха от бойна акция: пожарникарите трябваше да навият маркучите и да се върнат бързо на летището, да не би някой самолет да се разбие и да се запали. Самолетите се приземиха без произшествия. След като и последният от тях бе вече на земята, пожарникарите обърнаха колите си и полетяха обратно по хълма, за да продължат борбата с пожара в болницата. Когато стигнаха там, пожарът бе угаснал. Угаснал бе по собствена воля, издъхнал бе напълно, без да остави и един въглен за гасене; на разочарованите пожарникари не оставаше друго, освен да изпият по едно хладко кафе и се повъртят наоколо с надеждата да натиснат сестрите.
Военният свещеник пристигна в деня след пожара. Йосарян тъкмо прочистваше писмата от всички думи, които не бяха от романски произход, когато свещеникът седна на един стол между леглата и го запита как се чувствува. Беше седнал малко на една страна, така че капитанските знаци на петлицата му бяха единствените военни знаци, които Йосарян можеше да види. Йосарян нямаше представа кой е този човек и просто реши, че е или друг лекар, или друг луд.
— О, доста добре — отвърна той. — Усещам слаба болка в черния дроб и стомахът ми не е много редовен, струва ми се, но, общо взето, трябва да призная, че се чувствувам доста добре.
— Това е хубаво — каза свещеникът.
— Да — каза Йосарян. — Да, това е хубаво.
— Смятах да намина по-рано — обясни свещеникът, — но наистина не бях добре.
— Това не е хубаво — каза Йосарян.
— Просто хрема — добави свещеникът бързо.
— Температурата ми е 100 — добави Йосарян също така бързо.
— Това не е хубаво — рече свещеникът.
— Да — съгласи се Йосарян. — Не е хубаво.
Свещеникът се размърда неспокойно на стола си.
— Мога ли да направя нещо за вас? — запита той след малко.
— О, не — въздъхна Йосарян. — Докторите правят всичко, което е възможно в случая, струва ми се.
— Грешите. Свещеникът леко се изчерви. — Нямах предвид такова нещо. Исках да кажа цигари… книги… или… нещо за забавление.
— Не, не — каза Йосарян. — Благодаря ви. Имам всичко, което ми е нужно, струва ми се. Всичко освен добро здраве.
— Това не е хубаво.
— Да — каза Йосарян. — Не е хубаво.
Военният свещеник се размърда отново. Погледна наляво-надясно няколко пъти, след това се загледа в тавана, а после в пода. Пое дълбоко дъх.
— Лейтенант Нейтли ви изпраща много поздрави — рече той. На Йосарян му бе неприятно да чуе, че имат общ приятел. Изглеждаше, че все пак има някаква тема за разговор между тях.
— Познавате ли лейтенант Нейтли? — запита той със съжаление.
— Да, познавам го много добре.