— Защо на мен? — ридаеше лейтенант Шайскопф.
— Трай си, идиот! — съветваше Йосарян доброжелателно приятеля си.
— Ти не знаеш какво говориш — възразяваше Клевинджър.
— Зная достатъчно, за да си мълча, идиот такъв. Лейтенант Шайскопф си скубеше косата и скърцаше със зъби. Гумените му бузи се тресяха от пристъпи на мъка. Той имаше да се справя с цяла ескадрила курсанти с нисък дух, които маршируваха отвратително на парадите всяка неделя следобед. Духът им беше нисък, защото не искаха да маршируват на паради всяка неделя следобед и защото лейтенант Шайскопф бе определил курсанти измежду тях да ги командуват, вместо да им разреши сами да изберат помежду си кой да ги командува.
— Искам някой да ми каже — умоляваше ги с молитвен глас лейтенант Шайскопф. — Искам да ми се каже, ако аз имам някаква вина.
— Той иска някой да му каже — рече Кленинджър.
— Той иска всички да мълчат, идиот такъв — отговори Йосарян.
— Не го ли чу? — спореше Клевинджър.
— Чух го — отвърна Йосарян. — Чух го много високо и много ясно да казва, че иска всички да си стискаме устата, ако си знаем интереса.
— Няма да ви наказвам — кълнеше се лейтенант Шайскопф.
— Ето, казва, че няма да ме накаже — рече Клевинджър.
— Ще те скопи — каза Йосарян.
— Кълна се, че няма да ви накажа — каза лейтенант Шайскопф. Ще бъда благодарен на онзи, който ми каже истината.
— Ще те намрази — каза Йосарян. — До смъртния си час ще те мрази.
— Лейтенант Шайскопф беше завършил ШИПЗО7 и бе доста доволен, че войната избухна, защото тя му даваше възможност да носи офицерска униформа всеки ден и да казва „войници“ с отсечен, военен глас на тълпите момчета, които попадаха в лапите му всеки два месеца на път за кланицата. Той беше един честолюбив лейтенант Шайскопф, без чувство за хумор, който трезво се справяше с отговорностите си и се усмихваше само когато някой офицер, негов съперник от базата на въздушните сили в Санта Ана, се разболееше от някаква хроническа болест. Имаше слабо зрение и страдаше от хроничен синузит и поради това войната му се струваше особено интересна — за него нямаше опасност да бъде изпратен на фронта. Най-хубавото нещо у него беше жена му и най-хубавото нещо у жена му беше приятелката й Дори Дъз, която правеше любов винаги когато имаше възможност. Тя беше от женския корпус и жената на лейтенант Шайскопф обличаше униформата й всяка събота и неделя и я събличаше всяка събота и неделя, за всеки курсант от ескадрилата на съпруга й, който пожелаеше да легне с нея.
Дори Дъз беше дребно живо курве, което най-много обичаше да прави любов в бараки за инструменти, в телефонни будки, съблекални по игрищата и чакални за автобуси. Малко неща не бе опитала и още по-малко не би опитала. Беше безсрамна, стройна и агресивна. Разбиваше самочувствия с дузини и караше мъжете да ги е яд на себе си на следната сутрин за начина, по който ги бе намерила, използвала и захвърлила. Йосарян бе влюбен в нея. Тя представляваше един чудесен задник и за нея Йосаран беше просто задоволителен, но нищо повече. Той обичаше да усеща как под кожата мускулите й пружинират навсякъде, където я пипаше — единствения път, когато тя му позволи. Йосарян обичаше Дори Дъз толкова много, че не можеше да не се хвърля страстно всяка седмица върху съпругата на лейтенант Шайскопф, за да си отмъсти на лейтенант Шайскопф за начина, по който той си отмъщаваше на Клевинджър.
Жената на лейтенант Шайскопф си отмъщаваше на лейтенант Шайскопф за някакво негово незабравимо престъпление, което тя вече не можеше да си спомни. Тя беше пълничко розово булче, което четеше добри книги и постоянно убеждаваше Йосарян да не бъде толкова „буржоа“, като не произнасяше звука „р“. Винаги имаше някаква добра книга подръка дори, когато лежеше в леглото без нищо друго върху си освен Йосарян и металната марка за самоличност на Дори Дъз. Тя отегчаваше Йосарян, но той беше влюбен и в нея също. Беше луда и бе избрала математиката за главен предмет, когато следваше в търговското училище в Хуортън, но не можеше да преброи до двадесет и осем всеки месец, без да загази.
— Миличък, пак ще имаме бебе — казваше тя на Йосарян всеки месец.
— Ти си се побъркала — отговаряше той.
— Наистина ти казвам, бебе — настояваше тя.
— И аз наистина ти казвам.
— Миличък, пак ще имаме бебе — казваше тя на мъжа си.
— Нямам време — измърморваше кисело лейтенант Шайскопф. — Не знаеш ли, че имаме парад.