— Гола ли? — попита тя с надежда.
Лейтенант Шайскопф раздразнено се плесна с ръце по челото. Голямо нещастие в живота му бе, че веригите на брака са го свързали с тази жена, неспособна да погледне по-далеч от собствените си мръсни полови желания и да види титаничните усилия да се достигне непостижимото, на което един благодорен мъж може героично да се посвети.
Защо никога не ме биеш? — намуси се тя една вечер.
— Защото нямам време — сряза я той нетърпеливо. — Нямам време. Не знаеш ли, че имаме парад?
Той наистина нямаше време. Беше вече неделя и му оставаха още само седем дни да се приготви за следния парад. Нямаше представа къде му отива времето. Лейтенант Шайскопф се класира последен на трите последни парада и това му създаде много лоша слава. Той обмисляше най-различни начини и средства, за да поправи положението, и дори бе готов да закове дванадесетте души във всяка редица на греда от сух дъбов материал, със сечение два на четири инча, за да не се изкривяват редиците. Планът не беше изпълним, защото беше невъзможно да се направи завой от деветдесет градуса, без да се заковат никелирани панти в кръста на всеки курсант, а лейтенант Шайскопф съвсем не беше уверен, че ще може да получи толкова много никелирани панти от интендантството, нито че ще може да си осигури съдействието на хирурзите в болницата.
В неделята, която дойде, след като лейтенант Шайскопф последва съвета на Клевинджър и остави курсантите да изберат неколцина помежду си, които да ги командуват, ескадрилата спечели жълтото знаменце. Лейтенант Шайскопф беше толкова въодушевен от това неочаквано постижение, че прасна жена си по главата с пръта на знамето, когато тя се опита да го дръпне в леглото, за да отпразнуват събитието, като покажат презрението си към половите нрави на дребната буржоазия в западната цивилизация. Следната неделя ескадрилата спечели червеното знаме и лейтенант Шайскопф бе извън себе си от възхищение. Последната неделя неговата ескадрила влезе в историята, като спечели червеното знаменце две седмици подред! Сега лейтенант Шайскопф бе достатъчно уверен в способностите си, за да направи голямата изненада. През време на своите обширни проучвания той бе открил, че ръцете на маршируващите, вместо да се люлеят свободно, както беше общоприето по онова време, никога не би трябвало да се отдалечават повече от три инча от средата на бедрото, което всъщност значеше, че те едва се размахваха.
Приготовленията на лейтенант Шайскопф бяха грижливи и тайни. Всички курсанти от ескадрилата му бяха заклети да пазят тайна и репетираха посред нощ на спомагателния учебен плац. Маршируваха в черната като катран нощ и слепешката се блъскаха един в друг, но не изпадаха в паника и се научиха да маршируват, без да махат ръце. Първата мисъл на лейтенант Щайскопф бе да поиска от един свой приятел от тенекеджийската работилница да забие клинчета от никелова сплав в бедрените кости на всички курсанти и да ги свърже с китките им чрез три инча дълги медни жички, но нямаше време — никога нямаше достатъчно време, а освен това мъчно можеше да се намери хубава медна жица във военно време. Той си спомни също, че ако бъдат така свързани, курсантите няма да могат да падат, както му е редът, в течение на внушителната церемония на припадъците, която предшествуваше парада, и че невъзможността да се припада, както се следва, може да се отрази на оценката на частта като цяло.
Цяла седмица той се кикотеше в офицерския клуб, като се мъчеше да сдържи възторга си. Най-близките му приятели се губеха в догадки.
— Чудя се какво ли е намислила Лайняната глава — каза лейтенант Енгъл.
На въпросите на колегите си лейтенант Шайскопф отговаряше с многозначителна усмивка.
— Ще разберете в неделя — обещаваше им той. — Ще научите.
На следната неделя лейтенант Шайскопф разкри своята епохална изненада със самоувереността на опитен импресарио. Той не каза нищо, докато другите ескадрили минаваха пред трибуните в изкривени редици по обичайния си начин. Той не се издаде дори когато първите редици на неговата ескадрила се показаха, марширувайки, без да махат ръце, и когато се чуха първите разтревожени и задъхани ахкания на смаяните му колеги. Той се въздържаше дори до момента, когато шишкавият полковник с големите дебели мустаци диво се нахвърли върху му с лице, мораво от възмущение, и едва тогава даде обяснението, което го направи безсмъртен.
— Погледнете, господин полковник — обяви той. — Не махат с ръце!